Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Посмееш ли да престъпиш клетвата си и да ме убиеш, ще видиш малката си Бет удушена на въжето.

Кокалчетата на пръстите на сир Родрик бяха побелели, но след малко ръката му пусна дръжката на меча.

— Всъщност твърде дълго живях.

— Няма да го отрека, сир. Е, ще приемете ли условията ми?

— Аз имам дълг пред лейди Кейтлин и дома Старк.

— А вашият дом? Бет е последната от вашата кръв.

Старият рицар изправи гръб на седлото.

— Предлагам ти себе си на мястото на дъщеря ми. Освободи я и вземи мен за заложник. Един кастелан на Зимен хребет със сигурност струва повече от едно дете.

— Не и за мен. — „Доблестен жест, старче, но не съм чак такъв глупак.“ — Нито за лорд Мандърли или Леобалд Толхарт, обзалагам се. — „За тях старата ти кожа не струва повече, отколкото кожата на всеки друг.“ — Не, ще задържа момичето… и ще пазя живота му, стига да изпълните каквото ви заповядвам. Животът й е във вашите ръце.

— Милостиви богове, Теон, как можеш да направиш такова нещо? Знаеш, че съм длъжен да щурмувам, заклел съм се…

— Ако тази войска все още е пред портата ми до залез-слънце, Бет ще увисне на въжето — каза Теон. — Призори в гроба ще я последва друг заложник, по залез — още един. Всяка зора и всеки залез ще носи смърт, докато не се махнете. Имам заложници в изобилие.

Не изчака за отговор, а обърна Усмивка и го подкара към замъка. Отначало подкара бавно, но мисълта за стрелците зад гърба му скоро го накара да пришпори коня. Детските глави го гледаха как приближава от железните шипове, катранените им лица с всеки разкрач се уголемяваха; между тях стоеше Бет Касел, с клупа на шията, и плачеше. Теон смуши Усмивка и го подкара в галоп. Копитата на коня забиха като барабан по подвижния мост.

В двора скочи от седлото и подаде юздите на Векс.

— Това може да ги задържи — каза на Лорен Черния. — До довечера ще разберем. Прибери момичето дотогава и го дръж някъде на сигурно. — Беше се изпотил под пластовете кожа, метал и вълна. — Имам нужда от чаша вино. Бъчва ще е най-добре.

В спалнята на Нед Старк бяха наклали огън. Теон седна до него и си напълни чаша с тежко червено от избите на замъка, тежко и горчиво като в душата му. „Ще нападнат — помисли си мрачно той, вгледан в пламъците. — Сир Родрик обича дъщеря си, но все пак е кастелан и рицар.“ Ако самият той беше с клупа на врата и лорд Бейлон командваше армията отвън, бойните рогове вече щяха да свирят, не се съмняваше. Трябваше да благодари на боговете, че сир Родрик не беше железнороден. Мъжете от зелените земи бяха създадени от по-меко вещество, макар че не беше сигурен дали ще се окаже достатъчно меко.

Ако не, ако старецът въпреки всичко дадеше команда да щурмуват замъка, Зимен хребет щеше да падне; Теон не хранеше никакви заблуди за това. Неговите седемнадесет сигурно щяха да убият три, четири, пет пъти повече противници, но все пак накрая щяха да ги надвият.