Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

ДЖОН

Когато Корин Полуръката му каза да събере съчки за огън, Джон разбра, че краят им е близо.

„Хубаво ще е отново да се стоплим, макар и за малко“ — каза си той, докато кършеше клоните на едно изсъхнало дърво. Дух клечеше и го гледаше, тих както винаги. „Дали ще вие, когато умра, както ви вълкът на Бран, когато той падна? — зачуди се Джон. — Дали и Рошльо ще вие, далече някъде в Зимен хребет, и Сив вятър и Нимерия, където и да са?“

Луната се вдигаше над един връх, а слънцето потъваше зад друг. Джон драсна с камата искри от кремъка и накрая тънката нишка на пушека се появи. Корин дойде и застана над него, когато първите пламъчета заиграха по сухата обелена кора и боровите иглички.

— Свенлив като девица в брачната си нощ — промълви тихо едрият щурмовак. — И също толкова чист. Понякога човек забравя колко хубав е един огън.

Не беше човек, от когото ще очакваш да говори за девици и брачни нощи. Доколкото Джон знаеше, Корин беше изкарал целия си живот в Стража. „Дали е обичал някога девица и дали е имал брачна нощ?“ Не можеше да го попита. Затова си замълча и заслони огъня с шепи. Когато пламъците запращяха, свали вкочанените си ръкавици, за да си стопли ръцете, и въздъхна, зачуден дали дори една девича целувка би била толкова хубава. Топлината се плъзна по пръстите му като разтопено масло.

Полуръката се отпусна на земята и седна скръстил нозе край огъня; трепкащите пламъчета заиграха по скулите му. Само двамата бяха останали от петимата щурмоваци, избягали от Пискливия проход в синьо-сивата пустош на Ледени нокти.

Отначало Джон подхранваше надеждата, че Долбридж ще задържи диваците в прохода. Но когато чуха далечния зов на рога, всички разбраха, че скуайърът е паднал. После забелязаха един орел да се рее в сумрака на грамадните си синьо-сиви криле и Каменната змия свали лъка си, но птицата отлетя извън обхвата на стрелите още преди да е опънал тетивата. Ибин се изплю и замърмори мрачно за варгове и въплъщенци.

Зърнаха орела още два пъти същия ден и чуха ловния рог да отеква зад тях сред планините. Всеки път изглеждаше по-силен и малко по-близък. Когато падна нощта, Полуръката каза на Ибин да вземе коня на скуайъра и своя и да препусне с все сила на изток към Мормон по пътя, по който бяха дошли. Останалите трябваше да задържат преследвачите.

— Прати Джон — беше настоял Ибин. — Той може да язди бързо като мен.

— Джон го чака друга задача.

— Той все още е момче.

— Не — каза Корин. — Той е мъж на Нощния страж.