Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Научих. Мога ли да прочета писмото?
— Ей сега ще го донеса. Но той не отказва; напротив, Стива се надява — каза Доли и се спря на вратата.
— Аз не се надявам, пък и не желая — каза Ана.
„Какво значи това? Нима Кити смята за унизително да се срещне с мене? — мислеше Ана, останала сама. — Може би е права. Но не й прилича, тя, която бе влюбена във Вронски, да ми показва това, макар и да е истина. Аз зная, че при моето положение не може да ме приеме нито една порядъчна жена. Зная, че още от първия миг съм му пожертвувала всичко! И ето я наградата! О, как го мразя! И защо дойдох тук? Още по-зле, още по-тежко ми е. — Тя чу от другата стая гласовете на разговарящите сестри. — И какво ще говоря сега на Доли? Да утешавам Кити с това, че съм нещастна, да се подчиня на нейното покровителство? Не, пък и Доли няма да разбере нищо. И няма какво да й говоря. Интересно би било само да видя Кити и да й покажа, че сега презирам всички и всичко и че всичко ми е безразлично.“
Доли влезе с писмото. Ана го прочете и мълчаливо й го върна.
— Аз знаех всичко това — каза тя. — И това никак не ме интересува.
— Но защо пък? Напротив, аз се надявам — каза Доли, като гледаше с любопитство Ана. Тя никога не бе я виждала в такова странно раздразнено състояние. — Кога заминаваш? — запита тя.
Присвила очи, Ана гледаше пред себе си и не й отговаряше.
— Но Кити да не би да се крие от мене? — каза тя, като погледна към вратата и се изчерви.
— Ах, какви глупости! Тя кърми детето, но нещо не върви, та я посъветвах… Много й е драго. Тя ще дойде ей сега — неумело каза Доли, понеже не можеше да лъже. — Ето я.
Когато научи, че е дошла Ана, Кити не искаше да се покаже, но Доли я склони. Събрала силите си, Кити излезе и изчервявайки се, пристъпи към Ана и й подаде ръка.
— Много ми е драго — с треперещ глас каза тя. Кити беше смутена от борбата, която се водеше в нея между враждебността към тая лоша жена и желанието да бъде снизходителна към нея; но когато видя хубавото симпатично лице на Ана, цялата й враждебност веднага изчезна.
— Не бих се учудила, ако не бяхте пожелали да се срещнете с мене. Свикнала съм с всичко. Вие сте била болна? Да, променили сте се — каза Ана.
Кити чувствуваше, че Ана я гледа враждебно. Тя си обясняваше тая враждебност с неловкото положение, в което се озова пред нея Ана, която по-рано бе я покровителствувала, и й дожаля за нея.
Поприказваха за болестта, за детето, за Стива, но очевидно нищо не интересуваше Ана.
— Отбих се да се сбогувам — каза тя и стана.
— Кога заминавате?
Но без да й отговори, Ана пак се обърна към Кити.
— Да, много се радвам, че ви видях — усмихната каза тя. — Чувала бях толкова много работи за вас от всички страни, дори от мъжа ви. Той идва у дома и много ми хареса — прибави тя очевидно с лошо намерение. — Де е той?
— Замина за село — каза Кити и се изчерви.
— Поздравете го от мене, непременно го поздравете.
— Непременно! — наивно повтори Кити, като я гледаше със съчувствие в очите.
— Е, сбогом, Доли! — И като целуна Доли и стисна ръка на Кити, Ана бързо излезе.
— Все си е същата и все така привлекателна. Много е хубава! — каза Кити, когато остана сама със сестра си. — Но в нея има нещо жалко. Ужасно жалко!
— Не, днес в нея има нещо особено — каза Доли. — Когато я изпращах в антрето, стори ми се, че ще заплаче.
XXIX
Ана се качи в каляската в още по-лошо състояние, отколкото когато излизаше от къщи. Към по-раншните й мъчения сега се присъедини чувството на обида и пренебрежение, което тя изпита ясно при срещата си с Кити.
— Къде ще заповядате? В къщи ли? — запита Пьотр.
— Да, в къщи — каза тя и сега дори не мислеше къде отива.
„Как ме гледаха те, сякаш гледаха нещо страшно необяснимо и любопитно! Какво ли разправя той така разпалено на другия? — мислеше тя, гледайки двама пешеходци. — Нима можеш да разправиш другиму това, което чувствуваш? Аз исках да разправя всичко на Доли и добре, че не й разправих. Колко щеше да се радва на моето нещастие! Тя щеше да скрие това; но интимното й чувство щеше да бъде радост, задето съм наказана за ония удоволствия, за които тя ми завиждаше.
А Кити щеше да се радва още повече. Колко добре прониквам в душата й! Тя знае, че съм била любезна с мъжа й повече, отколкото трябва. И затова ме ревнува и ме мрази. А ме и презира. В нейните очи аз съм безнравствена жена. Но ако бях безнравствена жена, можех да накарам мъжа й да се влюби в мене… ако исках. Но пък и исках. Ето тоя е доволен от себе си — помисли тя за един дебел, червен господин, който мина насреща й, взе я за позната и повдигна лъскавата си шапка над лъскавата си плешива глава, а след това разбра, че е сгрешил. — Той помисли, че ме познава. А ме познава толкова малко, колкото който и да било на света. Дори аз не се познавам. Познавам само апетитите си, както казват французите. Ето ги, прищяло им се е от тоя мръсен сладолед. Те сигурно знаят това — мислеше тя, гледайки две момиченца, които спряха сладоледаджията и той свали качето от главата си и започна да бърше с края на кърпата потното си лице. — На всички ни се иска нещо сладко, вкусно. Щом няма бонбони — мръсен сладолед. Така е и с Кити: щом не е Вронски, тогава Левин. И ми завижда. И ме мрази. И всички се мразим. Аз — Кити, Кити — мене. Това е истина. Тюткин, coiffeur… Je me fais coiffer par Тюткин175… Аз ще му кажа това, когато се върне — помисли тя и се усмихна. Но същия миг си спомни, че сега няма кому да говори смешни работи. — Пък и няма нищо смешно, нищо весело. Всичко е отвратително. Звънят за вечерня и тоя търговец така прилично се кръсти, сякаш се страхува да не изтърве нещо! Защо са тия черкви, това звънене и тая лъжа? Само за да прикрием, че всички се мразим, както тия файтонджии, които се псуват така злобно. Яшвин казва: той иска да ме остави без риза — и аз също. Това е истината!“
175
Фризьор. Аз се фризирам при Тюткин.