Ана Каренина

XXVIII

Времето беше ясно. Цяла сутрин ръмя ситен дъждец и отскоро бе се прояснило. Железните покриви, плочите на тротоара, камъните на паважа, колелата, кожените части, медта и желязото на колите — всичко блестеше ярко на майското слънце. Беше три часът, най-оживеното време по улиците.

Седнала в ъгъла на удобната каляска, която едва се поклащаше върху стегнатите си ресори при бързия вървеж на сивите коне, посред нестихващия грохот на колелата и бързо сменящите се на чистия въздух впечатления, Ана отново прехвърляше през ума си всичко онова, което се бе случило през последните дни, и видя положението си съвсем друго, отколкото то и се виждаше в къщи. Сега и мисълта за смъртта не й се виждаше вече така страшна и ясна, и самата смърт не й се струваше вече неизбежна. Сега тя се осъждаше за унижението, до което бе стигнала. „Моля го да ми прости. Покорих му се. Признах се за виновна. Защо? Нима не мога да живея без него?“ И без да си отговори на въпроса как ще живее без него, тя започна да чете табелите: „Кантора и склад. Зъболекар. Да, ще кажа всичко на Доли. Тя не обича Вронски. Ще ме е срам, тежко ще ми е, но ще й кажа всичко. Тя ме обича и аз ще послушам съвета й. Няма да му се покоря; няма да му позволя да ме възпитава. Филипов, гевреци. Казват, че те изпращат тесто в Петербург. Московската вода е толкова хубава. Ами митищенските кравайчета и банички.“ И тя си спомни как много отдавна, когато беше още на седемнадесет години, бе ходила с леля си в манастира „Троица“. „При това на коне. Нима това бях аз, с червените ръце? Колко много неща от онова, което тогава ми се виждаше така прекрасно и недостъпно, станаха нищожни, а това, що бе тогава, сега е навеки недостъпно! Бих ли повярвала тогава, че мога да стигна до такова унижение? Колко горд и доволен ще бъде той, когато получи писъмцето ми! Но аз ще му докажа… Колко лошо мирише тая боя! Защо все боядисват и строят? Моди и накити“ — четеше тя. Един мъж й се поклони. Това беше мъжът на Анушка. „Нашите паразити — спомни си тя, че така казваше Вронски. — Нашите ли? Защо нашите? Ужасното е това, че миналото не може да се изскубне с корена. Не може да се изскубне, но може да се заличи споменът за него. И аз ще го залича.“ И тук тя си спомни за миналото си с Алексей Александрович, за това как го бе заличила от паметта си. „Доли ще помисли, че оставям и втория си мъж и затова по всяка вероятност не съм права. Нима аз искам да бъда права! Не мога!“ — каза тя и й се доплака. Но веднага започна да мисли защо ли се усмихват така тия две момичета. „Сигурно говорят за любов? Те не знаят колко тъжно, колко низко е това… Булевард и деца. Три момченца играят на коне и тичат. Серьожа! И аз ще изгубя всичко и няма да си го върна. Да, ще изгубя всичко, ако той не се върне. Той може би е закъснял за влака и се е върнал вече. Пак искаш унижение! — каза си тя. — Не, аз ще отида у Доли и ще й кажа направо: аз съм нещастна, заслужавам го, виновна съм, но понеже съм нещастна, помогни ми. Тия коне, тая каляска — колко отвратителна съм на себе си в тая каляска, — всичко е негово; но аз няма да ги видя вече.“