Ана Каренина

XXVI

Никога досега скарването не бе продължавало цял ден. Днес това беше за първи път. И това не беше скарване. То беше очевидно признание за пълно изстиване. Нима биваше да я погледне така, както той я погледна, когато влезе в стаята за билета? Да я погледне, да види, че сърцето й се къса от отчаяние и да отмине мълчаливо с това равнодушно-спокойно лице? Той не че е изстинал към нея, а я мрази, защото обича друга жена — това е ясно.

И като си припомняше всички жестоки думи, които бе казал, Ана измисляше и такива думи, които той очевидно искаше и можеше да й каже, и все повече и повече се дразнеше.

„Не ви задържам — можеше да каже той. — Можете да отидете, където искате. Вие не искахте да се разведете с мъжа си сигурно за да се върнете при него. Върнете се. Ако ви трябват пари, ще ви дам. Колко рубли ви трябват?“

Тя си представяше, че той й е казал най-жестоките думи, които може да каже един груб човек, и не можеше да му прости за тях, сякаш бе ги казал наистина.

„А нима едва вчера той не ми се кле в любов, тоя правдив и честен човек? Нима не съм се отчайвала напразно вече много пъти?“ — казваше си тя след това.

Целия тоя ден, с изключение на отиването у Вилсон, което й отне два часа, Ана прекара в съмнения дали всичко е свършено, или има надежда за помирение и трябва ли да замине веднага, или до го види още веднъж. Тя го чака целия ден, а вечерта се оттегли в стаята си, като поръча да му кажат, че я боли глава, и си нарече: „Ако дойде, въпреки думите на прислужницата, значи, че ме обича още. Ако ли не, значи, всичко е свършено и тогава ще реша какво да правя!…“

Вечерта тя чу тракането на спрялата каляска, позвъняването, стъпките му и разговора с прислужницата; той повярва това, което му казаха, не искаше да научи нищо повече и се прибра в стаята си. Значи, всичко е свършено.

И пред нея ясно и живо се изправи смъртта като единствено средство да възвърне в сърцето му любовта към нея, да го накаже и да спечели победата в тая борба, която водеше с него злият дух, вмъкнал се в сърцето й.

Сега й беше все едно дали ще заминат, или не за Воздвиженское, дали ще получи, или няма да получи развод от мъжа си — всичко бе ненужно. Необходимо беше едно — да го накаже.

Когато си наля обикновената доза опиум и помисли, че е достатъчно само да изпие цялото стъкълце, за да умре, това й се видя така леко и просто, че отново започна да мисли с наслада как той ще се мъчи, ще се разкайва и ще обича паметта й, когато бъде вече късно. Тя лежеше в леглото с отворени очи, гледаше при светлината на догарящата свещ изваяния корниз на тавана и сянката, която хвърляше върху него една част от пердето, и живо си представяше какво ще чувствува той, когато няма да я има вече и когато за него тя ще бъде само спомен. „Как съм могъл да й кажа тия жестоки думи! — ще казва той. — Как можах да изляза от стаята, без да й кажа нищо! Но сега нея я няма вече. Тя си отиде завинаги от нас. Тя е там…“ Изведнъж сянката от пердето се раздвижи, покри целия корниз, целия таван, други сенки от другата страна се втурнаха насреща й; за миг сенките се разпиляха, но след това с нова бързина надвиснаха, разлюляха се, сляха се и всичко потъмня. „Смъртта!“ — помисли тя. И такъв ужас я обзе, че дълго време не можа да разбере къде се намира и дълго време не можа да намери с треперещите си ръце кибрита и да запали друга свещ на мястото на оная, която бе догоряла и угаснала. „Не, всичко е само в това — да живея! Та аз го обичам. И той ме обича! Това беше и ще мине“ — казваше тя и чувствуваше, че по бузите й текат сълзи от радост, че се връща към живота. И за да се спаси от страха си, бързо отиде при него в кабинета.