Ана Каренина

Това не беше предположение — сега тя го виждаше ясно в пронизващата светлина, която й откриваше смисъла на живота и на хорските отношения.

„Моята любов става все по-страстна и по-себична, а неговата все гасне и гасне, и тъкмо затова се различаваме ние — продължи да мисли тя. — И няма как да се помогне. За мене всичко е само в него — и аз искам той да ми се отдава все повече и повече. А той все повече и повече иска да се изплъзне от мене. Преди да се свържем, ние се стремяхме един към друг, а след това неудържимо се отдалечаваме в различни страни. И това не може да се промени. Той казва, че съм безсърдечно ревнива, същото си казвам и аз; но това не е истина. Не съм ревнива, а съм недоволна. Но… — Тя разтвори уста и промени мястото си в каляската от вълнение, което бе събудило в нея една хрумнала й мисъл. — Да можех да бъда друго, а не любовница, която обича страстно само ласките му; но не мога и не искам да бъда нищо друго. С това си желание възбуждам в него отвращение, а той в мене злоба, и не може да бъде иначе. Нима не зная, че той не би ми изневерил, че няма никакви намерения към Сорокина, не е влюбен в Кити и няма да ми измени? Аз знам всичко това, но пак не ми е по-леко. Да можеше, без да ме обича, да бъде по дълг добър и нежен към мене, а да не бъде това, което искам — та това е хиляди пъти по-лошо дори от злобата! Това е ад! А тъкмо това е сега. Той отдавна не ме обича. А дето свършва любовта, там започва омразата. Не познавам никак тия улици. Някакви си хълмове — и все къщи и къщи… А в къщите все хора и хора… Колко са те, край нямат — и всички се мразят помежду си. Добре, я да измисля какво искам, за да бъда щастлива. Е? Получавам развод, Алексей Александрович ми дава Серьожа — и се омъжвам за Вронски.“ Когато си спомни за Алексей Александрович, веднага необикновено живо си го представи като жив пред себе си, с кротките му безжизнени, угаснали очи, със сините жили на белите ръце, с интонациите и пукането на пръстите, и когато си спомни, че чувството помежду им се наричаше също любов, изтръпна от отвращение. „Добре, ще получа развод и ще стана жена на Вронски. Но Кити ще престане ли да ме гледа така, както ме гледаше днес? Не. А Серьожа ще престане ли да се пита, или да мисли за двамата ми мъже? И какво ново чувство ще измисля между мене и Вронски? Възможно ли е някакво — не вече щастие, а поне не и мъчение? Не и не! — отговори си тя сега без ни най-малко колебание. — Невъзможно е! Нас ни дели животът, аз създавам неговото нещастие, а той — моето, и не можем да се променим нито той, нито аз. Всички опити бяха направени, винтът се изхаби. Да, ето една просякиня с дете. Тя мисли, че я съжаляват. Нима всички ние не сме хвърлени в света само за да се мразим и за това да мъчим и себе си, и другите? Минават гимназисти, смеят се. Серьожа? — спомни си тя. — Аз също мислех, че го обичам, гледах с умиление на своята нежност. А пък живеех без него, замених го с друга любов и не се оплаквах от тая замяна, докато се задоволявах с тая любов.“ И тя с отврата си спомни за онова, което наричаше любов. И яснотата, с която видя сега живота си и живота на хората, я радваше. „Така съм и аз, и Пьотр, и кочияшът Фьодор, и оня търговец, и всички ония хора, които живеят там по Волга, за където канят тия реклами, и навред, и винаги“ — мислеше тя, когато вече наближаваше ниското здание на Нижегородската гара и насреща й изскочиха носачите.