Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Запъти се между навалицата към салона на първа класа и постепенно си спомняше всички подробности на положението си и ония решения, в които се колебаеше. И отново ту надежда, ту отчаяние по стари наболели места започнаха да развреждат раните на измъченото й, страшно туптящо сърце. Седнала на звездовидния диван в очакване на влака, тя с отврата гледаше ония, които влизаха и излизаха (всички й бяха противни), и си мислеше ту как ще стигне на гарата, ще му напише писъмце и какво ще му напише, ту как сега той се оплаква на майка си (понеже не разбира страданията й) от своето положение и как ще влезе в стаята, и какво ще му каже. Ту си мислеше колко щастлив би могъл да бъде животът и колко мъчително тя го обича и мрази, и колко страшно тупти сърцето й.
XXXI
Чу се звън, минаха някакви млади мъже, грозни, нахални и припрени, те следяха с внимание за впечатлението, което правеха, мина през салона и Пьотр в ливрея и гетри, с тъпо животинско лице, и се приближи до нея, за да я изпрати до вагона. Шумните мъже утихнаха, когато тя мина край тях по перона, и единият от тях прошепна нещо за нея на другия, разбра се, нещо цинично. Тя стъпи на високото стъпало и седна сама в купето на изцапаното, някога бяло пружинено канапе. Чантата подскочи на пружината и се намести. С просташка усмивка Пьотр вдигна за сбогом при прозореца галонираната си шапка, нахалният кондуктор затръшна вратата и пусна ключалката. Една дама, грозна, с турнюр (Ана мислено я разсъблече и се ужаси от грозотата й), и едно момиче изтичаха долу, като се смееха неестествено.
— У Катерина Андреевна, всичко е у нея, ma tante! — извика момичето.
„Момичето — и то извратено и се кълчи“ — помисли Ана. За да не вижда никого, тя бързо стана и седна до отсрещния прозорец в празното купе. Изцапан грозен селянин с фуражка, изпод която стърчаха разчорлени коси, мина край прозореца, като се навеждаше към колелетата на вагона. „В тоя грозен селянин има нещо познато“ — помисли Ана. Тя си спомни съня и разтреперана от страх, се отдръпна при отсрещната врата. Кондукторът отваряше вратата, за да влязат мъж и жена.
— Искате да излезете ли?
Ана не отговори. Кондукторът и влезлите не забелязаха под воала ужаса върху лицето й. Тя се върна в своя ъгъл и седна. Двойката седна отсреща и двамата внимателно, но скрито разглеждаха роклята й. И мъжът, и жената се виждаха отвратителни на Ана. Мъжът запита дали ще му позволи да запуши, очевидно не за да пуши, а да заприказва с нея. След като получи съгласието й, той заприказва с жената на френски — каза, че му се говорело още по-малко, отколкото му се пушело. Говореха нарочно глупости само за да ги слуша тя. Ана ясно виждаше колко са си омръзнали и как се мразят един друг. И не можеше да не се мразят такива жалки изроди.
Чу се втори звънец, а след него разместване на багаж, шум, викове и смях. За Ана беше така ясно, че никой няма защо да се радва и затова тоя смях я раздразни до болка и тя искаше да затъкне ушите си, за да не го чува. Най-после удари третият звънец, чу се изсвирване, пищене на локомотива; опъна се верига — и мъжът се прекръсти. „Интересно би било да го запита човек какво разбира под това“ — помисли си Ана, като го погледна със злоба. Над главата на дамата тя гледаше през прозореца изпращачите на влака, застанали на перона, които сякаш се движеха назад. С равномерно потракване там, дето се съединяват релсите, вагонът, в който седеше Ана, се понесе покрай перона, каменната стена, семафора, покрай други вагони; колелата по-плавно и по-мазно, леко подрънкваха по релсите, прозорецът се освети от яркото вечерно слънце и слаб ветрец заигра с перденцето. Ана забрави спътниците си в купето и като поемаше свежия въздух при лекото друсане на влака, отново се замисли.
„Да, на какво бях се спряла? На това, че не мога да измисля положение, при което животът да не бъде мъка, че всички сме създадени, за да се мъчим, всички знаем това и търсим средство как да се излъжем. А когато видиш истината, какво ще правиш?“
— На човек е даден разум, за да се избави от онова, което го безпокои — каза на френски дамата, очевидно доволна от фразата си, като си кълчеше езика.
Тия думи сякаш бяха отговор на мисълта на Ана.
„Да се избавя от онова, което ме безпокои“ — повтори Ана. И като погледна червенобузия мъж и мършавата му жена, тя разбра, че тая болнава жена се мисли за неразбрана, а мъжът й я мами и поддържа в нея тая мисъл. Като съсредоточи вниманието си към тях, Ана сякаш видя цялата им история и всички скрити кътчета на душата им. Но там нямаше нищо интересно — и тя продължи мисълта си.