Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
„Да, много ме безпокои, и разумът ми е даден, за да се избавя; значи, трябва да се избавя. Защо да не угася свещта, когато няма вече какво да гледам, когато е отвратително да гледам всичко това? Но как? Защо кондукторът изтича по стъпалата, защо крещят тия младежи в другото купе? Защо приказват, защо се смеят? Всичко е фалш, всичко е лъжа, всичко е измама, всичко е зло!…“
Когато влакът стигна гарата, Ана излезе заедно с гъмжилото пътници, но странеше от тях, като от прокажени, спря се на перона и се мъчеше да си спомни защо е дошла и какво смята да прави. Всичко, което по-рано й се виждаше възможно, сега бент така трудно за разбиране, особено сред шумната тълпа на тия безобразни хора, които не я оставяха на мира. Ту се втурваха към нея носачи, които й предлагаха услугите си; ту се заглеждаха в нея младежи, които тропаха с токовете си по дъските на перона и високо разговаряха; ту хората, които срещаше, се отбиваха в обратната страна. Когато си спомни, че иска да продължи пътуването си, ако няма отговор, тя спря един носач и го запита няма ли тук някой кочияш с писъмце до граф Вронски.
— Граф Вронски ли? Преди малко тук беше някой от тях. Посрещнаха княгиня Сорокина и дъщеря й. А кочияшът какъв човек е?
Докато тя говореше с носача, кочияшът Михайло, румен, весел, в синя контешка дреха и верижка, очевидно доволен, че бе изпълнил така добре възложеното му, пристъпи до нея и й подаде едно писъмце. Тя го разпечата и сърцето й се сви още преди да го прочете.
„Много съжалявам, че писмото ти не ме завари. Ще си дойда в десет часа“ — с небрежен почерк пишеше Вронски.
„Така ли! Аз очаквах това!“ — каза си тя със зла усмивка.
— Добре, иди си у дома — тихо каза тя, като се обърна към Михайло. Говореше тихо, защото бързото биене на сърцето й пречеше да диша. „Не, няма да те оставя да ме мъчиш“ — помисли тя, като се обърна със заплаха не към него, не към себе си, а към оня, който я караше да се мъчи, и тръгна по перона край гарата.
Две слугини, които се разхождаха по перона, извиха глави да я видят и преценяваха гласно тоалета й. „Истински“ — казваха те за дантелите й. Младежите не я оставяха на мира. Те пак минаха край нея, като се взираха в лицето й, и през смях викаха нещо с неестествен глас. Мина началникът на гарата и я попита дали ще пътува. Едно момче, продавач на квас, не снемаше очи от нея. „Боже мой, къде да отида?“ — мислеше тя и вървеше все по-нататък и по-нататък по перона. Накрая се спря. Няколко дами и деца, които посрещнаха един господин с очила и високо се смееха и разговаряха, млъкнаха и я загледаха, когато тя се изравни с тях. Тя ускори крачка и се отдръпна на края на перона. Приближаваше един товарен влак. Перонът се разтърси и стори й се, че тя пътува отново.
И изведнъж, като си спомни за прегазения човек в деня на първата й среща с Вронски, тя разбра какво трябва да прави. С бързи леки стъпки се спусна по стъпалата, които водеха от помпата към релсите, и се спря до минаващия край нея влак. Гледаше редицата вагони, лостовете, веригите и високите железни колела на бавно движещия се пръв вагон и се мъчеше да определи на око средата между предните и задните колела и оня момент, когато тая среда ще бъде срещу нея.
„Там! — каза си тя, като гледаше в сянката на вагона размесения с въглища пясък, с който бяха обсипани траверсите. — Там, по средата, и аз ще го накажа и ще се отърва от всички и от себе си.“
Искаше да се хвърли в средата на изравнилия се с нея пръв вагон. Но червената чантичка, която бе започнала да сваля от рамото си, я задържа и бе вече късно: средата на вагона отмина. Трябваше да чака следния вагон. Обхвана я едно чувство като онова, което изпитваше, когато при къпане се готвеше да влезе във водата; тя се прекръсти. Познатото движение при кръстенето събуди в душата й цяла редица момински и детски спомени и изведнъж мракът, който покриваше всичко за нея, се разкъса и животът за миг се изправи отпреде й с всичките си светли, минали радости. Но тя не сваляше очи от колелата на приближаващия втори вагон. И тъкмо в оня миг, когато средата между колелата се изравни с нея, тя захвърли червената чантичка и като сви глава между раменете си, хвърли се и падна на ръце под вагона и с леко движение коленичи, сякаш се готвеше да стане веднага. И в същия миг се ужаси от това, което прави. „Де съм? Какво правя? Защо?“ Искаше да стане, да се измъкне; но нещо огромно, неумолимо я блъсна в главата и я повлече за гърба. „Господи, прости ми всичко!“ — рече тя, чувствувайки се безсилна да се бори. Селянинът си мърмореше нещо и работеше над желязото. И свещта, с която тя бе чела изпълнената с тревоги, измами, мъка и зло книга, пламна като никога с по-ярка светлина, освети всичко, което по-рано беше в мрак, запращя, започна да гасне и угасна завинаги.