Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
При тия мисли, които бяха я отвлекли толкова, че тя престана дори да мисли за положението си, каляската спря пред входа на дома й. Едва когато видя излезлия насреща й вратар, тя си спомни, че бе изпратила писъмце и телеграма.
— Има ли отговор? — запита тя.
— Ей сега ще видя — отвърна вратарят и след като погледна в кутията, извади и й подаде квадратната тънка телеграма. „Не мога да се върна преди десет часа. Вронски“ — прочете тя.
— А пратеникът не се ли е връщал.
— Съвсем не — отвърна вратарят.
„Щом е така, знам какво да правя — каза тя и чувствувайки, че в душата й се надига неопределен гняв и нужда от мъст, изтича в горния етаж. — Сама ще отида при него. Преди да замина завинаги, ще му кажа всичко. Никога и никого не съм мразила така, както тоя човек!“ — мислеше тя. Когато видя шапката му на закачалката, изтръпна от отвращение. Тя забравяше, че телеграмата му е отговор на нейната телеграма и че той не е получил още писъмцето й. Представяше си го сега как разговаря спокойно с майка си и със Сорокина и се радва на страданията й. „Да, трябва да вървя по-скоро“ — каза си тя, без да знае още къде ще върви. Искаше й се да се махне по-скоро от тия чувства, които изпитваше в тая ужасна къща. Прислугата, стените, вещите в тая къща — всичко будеше у нея отврата и злоба и я потискаше с някаква тежест.
„Да, трябва да отида на гарата, а ако не го сваря, да замина там и да го изоблича.“ Ана потърси във вестниците разписанието на влаковете. Вечерният заминава в 8 часа и 2 минути. „Да, ще го сваря.“ Заповяда да впрегнат други коне и започна да нарежда в пътническата си чанта необходимите за няколко дни неща. Знаеше, че няма да се върне вече тук. Между плановете, които й идваха на ума, смътно бе решила, че след онова, което ще стане там на гарата или в имението на графинята, тя ще замине по нижегородската линия до първия град и ще остане там.
Обедът беше сложен на масата; тя пристъпи, помириса хляба и сиренето и като се убеди, че й е противна миризмата на всичко, което е за ядене, нареди да й докарат каляската и излезе. Къщата хвърляше вече сянка през цялата улица и беше ясна, още топла от слънцето вечер. И Анушка, която я изпращаше с нещата й, и Пьотр, който ги слагаше в каляската, и коларят, очевидно недоволен — всички й бяха противни и я дразнеха с думите и движенията си.
— Нямам нужда от тебе, Пьотр.
— А кой ще ви купи билет?
— Е, както искаш, все ми е едно — с досада каза тя. Пьотр скочи на капрата и като сложи ръце на кръста, заповяда да карат към гарата.
XXX
„Ето я пак! Пак разбирам всичко“ — каза си Ана, щом каляската потегли и поклащайки се, загърмя по ситния паваж, и пак започнаха да се редуват впечатленията.
„Да, кое беше последното, за което си мислех така хубаво? — мъчеше се да си спомни тя. — Тюткин, coifeur? Не, не е това. А онова, което казва Яшвин: единственото, което свързва хората, е борбата за съществуване и омразата. Не, напразно отивате — мислено се обърна тя към една компания в каляска с четири коня, която очевидно отиваше да се весели извън града. — Не ще ви помогне и кучето, което водите. Няма да се скриете от себе си.“ След като хвърли поглед към оная страна, накъдето се обръщаше Пьотр, тя видя мъртвопиян фабричен работник с клюмаща глава, когото един стражар водеше някъде. „Ето тоя би могъл да стори по-лесно това — помисли тя. — Ние с граф Вронски също не намерихме това удоволствие, макар че очаквахме много нещо от него.“ И в тая ярка светлина, която бе й открила всичко, сега за пръв път Ана видя и отношенията си с него, за които по-рано избягваше да мисли. „Какво търсеше той в мене? Не толкова любов, колкото задоволяване на тщеславието си.“ Спомняше си думите му, израза на лицето му, който в началото на връзката им й напомняше покорно ловджийско куче. Сега всичко потвърждаваше това. „Да, в него имаше тържество на задоволено тщеславие. Разбира се, имаше и любов, но повечето беше задоволена гордост. Той парадираше с мене. Сега всичко това мина. Няма с какво да се гордее. Вместо да се гордее, трябва да се срамува. Той ми отне всичко, което можеше, и сега не съм му нужна. Отегчава се от мене и гледа да не бъде безчестен в отношенията си. Вчера се изтърва — иска развода и женитбата, за да разруши всички мостове зад себе си. Обича ме — но как? The zest is gone.176 Тоя пък иска да зачуди всички и е много доволен от себе си — помисли тя, като видя един румен продавач, яхнал кон от манеж. — Да, той е изгубил вече вкус към мене. Ако се махна, где се радва дълбоко в душата си.“
176
Вкусът се е притъпил.