Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Той спеше дълбок сън в кабинета си. Тя пристъпи до него и дълго време го гледа, като осветяваше отгоре лицето му. Сега, когато той спеше, тя така го обичаше, че не можа да сдържи сълзите си на нежност; но тя знаеше, че ако се събуди, той би я погледнал със студен, съзнаващ правотата си поглед и че преди да му заприказва за любовта си, тя ще трябва да му докаже колко виновен е пред нея. Тя не го събуди, върна се в стаята си и след втората доза опиум на разсъмване заспа тежък, неспокоен сън, но през цялото време на съня не губеше съзнание.
На сутринта страшният кошмар, който няколко пъти се повтаряше в сънищата й още преди връзката й с Вронски, се изпречи отново и я събуди. Едно старче с разчорлена брада правеше нещо, наведено над едно желязо, като повтаряше безсмислени френски думи, и както винаги при тоя кошмар (в което беше и целият му ужас) тя чувствуваше, че тоя селянин не й обръща внимание, но върши някаква страшна работа с желязото над нея. И тя се събуди в студена пот.
Когато стана, като в мъгла си спомни вчерашния ден.
„Скарахме се. Стана това, което се случва вече няколко пъти. Аз казах, че ме боли главата и той не дойде при мене. Утре заминаваме, трябва да го видя и да се готвя за път“ — каза си тя. И като научи, че той е в кабинета си, отиде при него. Когато минаваше през приемната, чу, че пред входа спря кола, тя погледна през прозореца и видя една карета, от която се подаде младо момиче с лилава шапчица, което заповядваше нещо на звънящия лакей. След като поприказваха в антрето, някой се качи на горния етаж и край приемната се чуха стъпките на Вронски. С бързи крачки той слизаше по стълбата. Ана се приближи отново до прозореца. Ето той излезе без шапка на външната стълба и пристъпи до каретата. Младото момиче с лилавата шапчица му предаде един пакет. Вронски усмихнато му каза нещо. Каретата отмина; той бързо изтича назад по стълбата.
Мъглата, която покриваше всичко в душата й, изведнъж се разпиля. Вчерашните чувства с нова сила свиха болното и сърце. Сега тя не можеше да разбере как е могла да се унижи дотам, че да прекара цял ден с него в къщата му. Тя влезе при него в кабинета, за да му съобщи решението си.
— Идваха Сорокина и дъщеря й и ми донесоха парите и книжата от maman. Аз не можах да ги получа вчера. Мина ли ти главоболието? — спокойно каза той, без да желае да види и разбере мрачния и тържествен израз върху лицето й.
Изправена сред стаята, тя мълчаливо и втренчено го гледаше. Той я погледна, за миг се намръщи и продължи да чете писмото. Тя се обърна и бавно тръгна към вратата. Той можеше още да я върне, но тя стигна до вратата, а той все мълчеше и се чуваше само шумоленето на писмото, което той обръщаше.
— Впрочем — каза той, когато тя беше вече на вратата — утре ще заминем непременно, нали?
— Вие, но не и аз — каза тя, като се обърна към него.
— Ана, така не може да се живее…
— Вие, но не и аз — повтори тя.
— Вече става непоносимо!
— Вие… ще се разкайвате за това — каза тя и излезе.
Изплашен от отчаяния израз, с който бяха казани тия думи, той скочи и искаше да я настигне, но се опомни, отново седна и намръщен стисна силно зъби. Това неприлично според него заплашване го раздразни. „Опитах всичко — помисли той, — остава само едно: да не й обръщам внимание“ — и започна да се стяга за в града и да отиде пак при майка си, от която трябваше да получи пълномощно.
Тя чуваше шума от стъпките му в кабинета и трапезарията. Той спря до приемната. Но не зави към нея, а само даде нареждане да предадат и без него жребеца на Войтов. След това тя чу как му докараха каляската, как се отвори вратата и той излезе отново. Но ето че пак се върна в антрето и някой изтича на горния етаж. Това беше камериерът, който отиваше да вземе забравените ръкавици. Тя пристъпи до прозореца и видя как той взе ръкавиците, без да погледне, и като докосна с ръка гърба на кочияша, му каза нещо. След това, без да погледне през прозореца, седна в обикновената си поза в каляската, преметна крак върху крак и слагайки ръкавиците си, се скри зад ъгъла.