Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
В същия миг светът около него се взриви до бяло.
Четирите тежки копия, полетели към Хелиан, почти я отрезвиха. Тя се присви и вдигна малкия си кекав щит, но той се разхвърча на парчета, след като две тежки железни остриета се забиха в подгизналото, тежко и много сладко миришещо дърво. Шлемът й отлетя от главата й с оглушително дрънчене, а в същото време друго копие я перна по дясното рамо, разкъса кожените връзки на бронята й и я завъртя кръгом, тъй че тя се оказа с лице към глинената бутилка, която преди няколко мига беше захвърлила. И скочи към нея.
По-добре да умре с още една глътка…
Въздухът над нея изсвири и над гърба й прелетяха още няколко копия.
Тя се просна по гърди на прашния калдъръм и зяпна опулена, щом бутилката сякаш по своя воля скочи във въздуха. След това нещо я повдигна за краката, преобърна я и тя тупна тежко на гръб, а синьото небе отгоре изведнъж посивя от прах и чакъл, каменни парчета и тухли — валяха на порой.
Нищо не можеше да чуе, а въздухът бе толкова задръстен от прах, че тя се сгърчи в пристъп на кашлица. Извъртя се и видя Ърб, може би на шест крачки по-назад. Идиотът се беше нанизал на копие и изглеждаше по-объркан от всякога. Лицето му беше бяло от прах, червени бяха само устните му, от изкъртен зъб сигурно, и зяпаше тъпо по улицата, където бяха всичките едури… можеше да ги нападнат, тъй че нямаше да е зле тя да си намери меча…
Тъкмо се надигна от земята, когато нечия ръка я плесна по рамото и тя сърдито вдигна очи. Непознато лице — канийка, гледаше я намръщено отгоре. След това проговори с някак странно далечен глас:
— Жива си значи. Не трябваше да се вреш право в „проклетията“, знаеш ли.
И изчезна от погледа й.
Хелиан примига. Присви очи, погледна по улицата и видя огромния кратер там, където бяха доскоро едурите. И парчета от тела, и разнасящия се прах и дим.
И още четирима морски, двама от тях далхонийци. Стреляха с арбалетите в страничната уличка и бързо се разпръснаха, когато един от тях метна „острилка“ в същата посока.
Запълзя към Ърб. Беше успял да издърпа копието от ръката си. Сигурно го болеше, а и вече имаше много кръв, сбираше се на локва под него. Очите му бяха като на заклана крава, макар и не толкова мъртвешки, но там някъде.
Дойде още един от морската, пак непознат. Черна коса, бяла кожа. Коленичи до Ърб.
— Ти — изръмжа Хелиан.
Мъжът я погледна през рамо.
— Никоя от раните ти няма да те убие, сержант. Но приятелят ти е на свършване, тъй че ме остави да си свърша работата.
— Кое отделение сте, по дяволите?
— Десето. Трета рота.
„Лечител. Е, добре. Оправи го Ърб, та да мога аз да го убия.“
— Натиец си, нали?
— Умна жена — измърмори той, докато запридаше магиите си над дълбоката раздрана дупка под рамото на Ърб. — Още по-умна, когато си по-трезва, може би.
— Изобщо не разчитай на това, резач.
— Всъщност не съм резач, сержант. Боен маг съм, но пък вече не можем да сме толкова придирчиви за тези неща, нали? Мълван Дрийдър.
— Хелиан. Осмо отделение, Четвърта.
Погледна я изненадано.
— Виж ти. От онези, дето изпълзяха изпод Ю’Гатан?
— Да. Ще живее ли Ърб?
Натиецът кимна.
— Ще полежи малко на носилка обаче. Много кръв е изгубил. — Изправи се и се огледа. — Другите ти войници къде са?
Хелиан погледна към къщата на Фактора. Взривът май я беше изравнил със земята.
— Проклета да съм, ако знам, Мълван. Случайно да ти се намира шишенце с нещо, а?
Но магът гледаше намръщено развалините на рухналата къща.
— Чувам викове за помощ.
Хелиан въздъхна.
— Значи ще ги намерим все пак, Мълван Дрийдър. Което значи, че ще трябва да ги изровим. — И лицето й светна. — Но това ще ни отвори глътката, нали?
Многобройният пукот на „острилки“ и трясъкът на шрапнел във фасадата на пивницата отпратиха няколкото малазанци вътре назад към тезгяха. Навън в изпълнения с прах и дим въздух се разнесоха писъци и вой. Фидлър видя как Геслер сграбчи Сторми, за да го задържи да не се втурне към вратата — огромният фалариец едва се държеше на крака, — след което се обърна към Мейфлай, Коураб и Тар.
— Да ходим да си срещнем съюзниците, но си отваряйте очите. Останалите, стойте тук, превържете раните. Ботъл, къде са Корик и Смайлс?
Магът само поклати глава.
— Отидоха в източния край на селото, сержант.
— Добре, вие тримата с мен. Ботъл — можеш ли да направиш нещо за Сторми?