Вихърът на Жътваря

Цели три дни и нощи бягане от речния бряг, а сега — шумове от битка някъде напред. След като беше загубил ефрейтора си преди две нощи — глупакът беше паднал в един изоставен кладенец, в един момент седи до него, в следващия — няма го. Пропадна през оплетените корени почти до дъното и си пръсна главата, пък и вратът отиде, и не беше ли смешно как Гуглата така и не забравяше, след като за капрала беше „или влизаш в морската пехота, или смърт“, а той взе, че ги направи и двете. Та след като Бадан Грук си загуби капрала, сега влачеше със себе си Ръфъл — не точно повишение, Ръфъл не беше тоя тип, но си отваряше очите, поне когато не ядеше всичко за ядене, което види.

А сега Ръфъл изпъшка, смъкна се до Бадан Грук, сержант на Пето отделение, Трета рота, Осми полк, вдигна пребледнялото си обло лице и го изгледа с хладния си поглед.

— Май се уморихме малко, сержант.

Бадан Грук беше далхониец, но не от северните племена в саваната. Беше се родил в джунглата на юг, на половин ден път от брега. Кожата му беше черна като на Тайст Андий, с толкова тесни цепки на очите, че се виждаше само бялото; и освен това не беше от тези, дето се смеят много. Най-добре се чувстваше в безлунни нощи, макар Ским непрекъснато да се оплакваше как проклетият им сержант просто изчезвал, обикновено когато им трябва най-много.

Но ето, че сега бяха тук, посред бял ден, и ох как съжаляваше Бадан Грук за сумрака на тропическата джунгла в родния си край.

— Стой тук, Ръфъл — рече той и драсна назад при сержант Праймли, присвил се с останалите морски пехотинци. Отделението на Праймли, Десето, също беше само с един по-малко, докато Четвърто бяха загубили двама, включително сержанта им Синтър, а от това още повече го болеше. Тя беше от племето му все пак. Проклятие, точно тя бе причината да влезе в армията, преди всичко. Да върви след Синтър винаги беше много по-лесно.

Щом се приближи, Бадан Грук махна с ръка на Праймли. Ефрейторът на кюонския благородник, Хънт, също се лепна за тях. Седнаха малко настрана от останалите.

— Е — попита тихо Бадан, — заобикаляме ли го това?

Издълженото аскетично лице на Праймли се смръщи кисело — винаги ставаше така, когато някой му заговореше. Бадан не беше много наясно с биографията на този човек, извън очевидното, което беше, че Праймли е направил нещо лошо някога — достатъчно лошо, за да го лишат от собственост и може би дори да побегне. Поне беше оставил зад гърба си аристократичните пози. На прошепнатия въпрос на Бадан ефрейтор Хънт изсумтя и извърна очи.

— Тук си, за да говориш — подкани Бадан картуулеца.

Хънт сви рамене.

— Бягаме от реката насам, сержант. Снишавахме се и се крихме, докато и тримата ни магове се скапаха и сега са по-зле от ходещи мъртъвци. — Кимна на север. — Ония там са морска пехота и се бият. Загубили сме само един от тежката и един сапьор…