Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Мъжът отново се приземи, присвил глава, и рамото му едва докосна земята, преди да се превърти в пълно кълбо. После незнайно как успя да се изправи на един крак, стъпи и на другия и застана срещу седемте трупа, които току-що беше свалил.
И срещу двама малазански морски пехотинци, които поне този път изобщо нямаха какво да кажат.
Десантниците от Трета и Четвърта рота се бяха събрали пред селската пивница, стояха или седяха на оцапания с кръв калдъръм на главната улица. Някои превързваха рани, други кърпеха броня или заточваха нащърбените остриета на мечовете.
Фидлър седеше на ръба на едно корито с вода от едната страна на входа и преценяваше. От морския бряг дотук трите други отделения от Четвърта рота бяха понесли щети. От отделението на Геслер си бяха отишли Сандс и Уру Хела. От това на Хелиан — Лютс и Тавос Понд, и двамата бяха загинали в това проклето село, докато от хората на Ърб мъртви бяха Хано, а вече и Боул, а Солтлик беше изгубил лявата си ръка. Отделението на самия Фидлър дотук беше останало непокътнато, а това го караше да се чувства гузен. „Като някакви проклети фаворити на Гуглата, наредени в редица отвъд портата. С пера от врана в ръка или повехнали рози, или сладкиши, или каквито там безброй дарове мъртвите с охота връчват на новодошлите си ближни… богове на Бездната, Смайлс ме превръща в поредния каниец с всички тези нелепи суеверия. Никой не те чака отвъд Портата на Гуглата, освен за да ти се изсмее.“
Двамата сержанти от Трета рота се приближиха. Бадан Грук, с когото Фидлър се бе запознал преди малко, и кюонецът, Праймли. Бяха много странна двойка, но винаги става така, нали?
Праймли го погледна странно почтително и рече:
— Нямаме проблем с това.
— С кое?
— Със старшинството ти, Фидлър. Е, и какво правим сега?
Фидлър се намръщи и извърна очи.
— Някакви загуби?
— От това дребно счепкване? Не. Тия едури се разбягаха като диви зайци. Много по-страхливи са, отколкото очаквахме.
— Не обичат боя „щит срещу щит“ — рече Фидлър и се почеса по мръсната брада. — Ще го заобичат, особено след като имат ледерийска войска с тях. Но напоследък са зарязали тази тактика, тъй като с нашите муниции им става скъпо. Не, дебнеха ни, биеха ни в засада и ни изтласкваха. Традиционният им стил на бой, предполагам.
Праймли изсумтя.
— Изтласквали са ви, казваш. Значи от тая страна на Ледерас най-вероятно ни чака някоя проклета армия. Наковалнята.
— Да. Точно затова би трябвало да изчакаме тука малко. Знам, че е рисковано, едурите могат да се върнат и следващия път да са хиляди.
Присвитите очи на Бадан Грук се присвиха още повече.
— Да се надяваме вашият Юмрук да дойде навреме с много повече морска пехота.
— Вече е и вашият Юмрук, Бадан Грук.
Сержантът кимна рязко и се намръщи.
— Хвърлиха ни в тая каша само заради загубите на Четвърта при Ю’Гатан.
— Адюнктата непрекъснато прави промени — каза Праймли. — Нямаме Юмруци за нищо друго освен морската пехота — след времето на Кръст…
— Е, сега имаме. Вече не сме в малазанската армия, Праймли.
— Да, Фидлър, отчитам го това.
— Това е предложението ми — повтори Фидлър. — Изчакваме малко тук. Нека маговете ни да отдъхнат. И дано Кенеб да се появи, и дано да води със себе си малко повече от дузина морски пехотинци. Виж, за това със старшинството не ме бива много. Бих предпочел сержантите да сме съгласни за нещата, тъй че не ви задължавам за нищо.
— Геслер съгласен ли е с тебе, Фидлър?
— Да.
— А Хелиан и Ърб?
Фидлър се засмя.
— В кръчмата още е мокро, Праймли.
Слънцето беше залязло, но като че ли никой не искаше да ходи никъде. Влизаха в кръчмата само когато трябваше да се донесе ново буре ейл. Главното помещение беше истинска кланица, тъй че никой не беше склонен да се задържа вътре задълго.
Смайлс се приближи и седна до Корик.
— Казва се Скълдет.
— Кой?
— Знаеш кой. Оня, дето може да те убие с палеца на крака си.
— Мислех си за оная атака — отвърна Корик. — Върши работа само ако не я очакват.
Смайлс изсумтя.
— Сериозно. Видя ли някой да лети към мен, режа го на две. Не че ще може да се оттегли или да се откаже, нали?
— Ти си идиот — рече тя и го сръга. — Ей, и близнака ти го срещнах. Казва се Вастли Бланк и от двама ви според мен той е умникът.
Корик я погледна ядосано.
— Какво все се заяждаш с мен, Смайлс?
Тя сви рамене.
— Скълдет. Ще го направя мой.
— Твой?
— Да. Знаеш ли, че си пази мъжкото за жена с царствена кръв?
— Мъжете с такива наклонности не го казват.
— Къде го чу това?
— Освен това ти не си с царствена кръв, Смайлс. Кралица на мидите не се брои.
— Точно затова искам да излъжеш за мен. Уж съм канийска принцеса, пратена в малазанската армия, за да не ме намери Нокътят…
— В името на Качулатия, Смайлс!
— Шшш! Слушай, другите в отделението казаха, че с удоволствие ще излъжат за мен. Какво ти става?
— С удоволствие… ха, това беше добро. Много добро. — Обърна се и я изгледа. — Гориш от желание Скълдет да направи един от летящите си скокове и да кацне точно между краката ти ли? Искаш да забременееш от принц на някакво седемградско племе на летящи катерици?
— Да забременея? Да бе, когато делфините проходят и рибите свият гнезда по дърветата. Няма да забременея. Ботъл ми дава едни билки за това. Милият ми Скълдет може да лее галони със семе в мен цяла проклета от Гуглата вечност и никакви зайчета няма да ми подскачат наоколо.
— Лицето му е като на момиче — каза Корик. — Мъжете казват, че и целувал като момиче.
— Кой ти дрънка всичко това?
— Пестял си семето. Ха!
— Слушай, мъжете нищо не значат. Е, канийска принцеса ли съм, или не?
— Да бе, да. Съперничка за имперския трон всъщност. Бъди летящата риба за летящата катерица и си свий гнездо по дърветата, Смайлс. Като свърши всичко, което трябва да се свърши.
За негова изненада тя се усмихна лъчезарно.
— Благодаря ти, Корик. Ти си истински приятел.
Той зяпна след нея. Горкото момиче. „Катерицата си пести семето, защото не знае какво да прави с него според мен.“
В смрачената улица пред него премина някой. Корик примижа и го позна по походката.
— Ей, Ботъл.
Младият маг спря, погледна през рамо, после се обърна и повлече крака към него.
— Нали трябваше да спиш.
— Не, благодаря.
— Значи даваш специални билки на Смайлс, а? Защо го…
— Какво?
— Билки. Да не забременее.
— Виж, ако не иска да забременее, трябва просто да спре да се качва на всеки…
— Задръж, Ботъл! Чакай малко. Тя каза, че е говорила с теб. За билките…
— А, онези билки. Не си разбрал добре, Корик. Те не са да я пазят да не забременее. Всъщност е някаква отвара от баба ми и нямам представа дали изобщо действа, но все едно, нищо общо няма със забременяването. Ами, ако ме беше помолила за това, има нещо доста благонадеждно…
— Чакай! Какво… какво прави тази отвара, която й даваш, тогава?
— Тя да не я пие по-добре, че… За мъж е!
— За Скълдет?
— Скълдет ли? Какво… — Ботъл го зяпна. — Знаеш ли какво е скълдет, Корик? Растение, вирее на остров Малаз и може би в Джени също. Виж, обикновено има женски растения и мъжки растения, и така се получава плодът и разни такива, нали? Все едно, не е така с миличкия ни скълдет. При него са само мъжки — никакви женски изобщо. Скълдетите си пускат своето… да де, изхвърлят го всичкото във въздуха и накрая някои влизат в семето на други растения и там си стоят, скрито, докато онова семе не поникне, завземат го и хоп — още едно хубаво скълдетче с онова сиво цветче, дето не е никакво цветче, а тънка шушулка, пълна със…
— Добре де, онази отвара, дето ти я е поискала Смайлс, тя какво прави?
— Уж променя мъж, който предпочита други мъже, в такъв, който предпочита жени. Дали действа ли? Представа нямам.
— Скълдет може да е растение — каза Корик, — но е и име на един войник в отделението на Праймли. Хубав.
— О, и това име…
— Явно е съвсем подходящо, Ботъл.
— Горката Смайлс.