Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Ох, как искаше да умре сега. Да сложи край на тази мъка. Тя си беше отишла. Сестра й също си бе отишла — сестра, която две нощи преди това го бе придърпала настрана и му бе прошепнала: „Не се предавай, Прав. Виждаш ли, познавам сестра си и виждам как се усилва блясъкът в очите й всеки път, когато погледне към теб… тъй че не се предавай…“
И двете си бяха отишли, и както Бадан повтаряше непрекъснато всеки път, когато си помислеше, че няма никой наблизо да го чуе: „И толкова. И толкова.“
Сержант Праймли се приближи и потупа Правалак по рамото.
— Готов ли си, ефрейтор? Добре. Води отделението си точно както щеше да го направи Синтър. Поведи ги, Прав, и да поизкормим няколко едури.
Скълдет, чието някогашно име беше Трайбоул Фютан, последният жив мъж от царствения род Фютан, от племето джилани, от югоизтока на Седемте града, бавно се изправи, докато тежките тръгваха нагоре по склона към шума на битката.
Приготви за бой двата си тълвара, притежавани някога от един борец Фаладан — брат на дядо му, — загинал от отрова на платен убиец три години преди малазанското нашествие, когато Трайбоул все още беше дете, непрокудено в пясъците на тленността. Оръжия, които бе наследил като последен потомък на фамилия, разбита от кръвни вражди — те бяха съвсем обичайни по целия континент преди завоеванието. Тълварите изглеждаха големи в ръцете му, прекалено несъразмерни за китките му — но той беше джилани, а всички в племето му бяха буквално лишени от тлъстини. Мускули като въжета, тънки и жилави, и много по-силни, отколкото изглеждаха.
Мекотата в женствените му очи не се промени, докато оглеждаше тълварите и си припомняше някогашните дни, когато беше съвсем малък и с тези две оръжия — балансираше на извитите им върхове, с ефесите под мишниците — подскачаше като дяволче из лагера. Скоро след това вече използваше тояги с тежести, издялани така, че да приличат на тълварите на брата на дядо му. Усвояваше стойките и фигурите в бойния стил на джилани, и в пеши бой, и на гърба на пустинен кон, научи се и на лизгар духана, атаката със скок. Безброй нощи изкара с натъртени рамене, докато се научи да се претъркаля чисто по земята, след като атаката е приключила, трите натъпкани с трева мишени са накълцани на парчета, а вятърът дърпа и развява златистите треви в прашния въздух. И се превърташе и отново се изправяше на крака, с оръжията в готовност.
Не беше висок. Не беше и разговорлив, а усмивката му — в редките случаи, когато се усмихваше — беше свенлива като на девица. Мъже го искаха в леглата си, а също и жени. Но той беше от царския род и семето му беше последното семе, и един ден щеше да го даде на кралица, може би и на императрица, както подобаваше на висшето му потекло. Междувременно се оставяше на мъже да го използват, както го правеха мъжете, и дори намираше удоволствие в това, колкото и да беше невинно. Но отказваше да разлива семето си.
А сега стоеше в готовност и когато подадоха сигнала, тръгна напред с леките си стъпки.
Скълдет беше двадесет и три годишен. Такава бе самодисциплината му, че не беше разливал семе нито веднъж, дори в съня си.
Както по-късно щеше да каже Мълван Дрийдър, Скълдет наистина бе мъж, готов да избухне.
И един старши сержант на остров Малаз щеше да се окаже прав. За пореден път.
Ърб затича назад от къщата на Фактора колкото можеше по-бързо и завъртя щита си, за да прикрие дясното си рамо. Проклетата жена! Застанала там с един проклет капак от буре, а залп от копия всеки момент щеше да полети към нея. О, войниците й я обожаваха, и още как, и това обожание бе толкова сляпо, че не можеха да разберат всичко, което Ърб правеше само за да опази тая глупачка жива. Но сега беше грохнала, скапана от умора развалина и — този път — изглежда, нямаше да успее.
Беше на пет крачки от Хелиан, когато полетяха половин дузина копия — две се понесоха настрани, за да пресрещнат Ърб. Той закова на място, завъртя се зад щита и за миг я изгуби от погледа си.
Едно от тежките копия профуча само на педя от лицето му. Другото се натресе здраво в щита, желязното острие проби, прониза ръката му под рамото и почти я закова за хълбока му. Ърб се завъртя и се олюля, копието го дръпна настрана, той изпъшка и се смъкна на колене на твърдите камъни на улицата. Посрещна земята с дясната ръка, без да изпуска оръжието, за да не се забие по очи, и чу как изпращя един от пръстите му.