Вихърът на Жътваря

— И един сержант, и един ефрейтор — добави Бадан.

— Седемнайсет души сме, сержант. Видях какво могат твоите тежки и двамата със сержант Праймли можем да те уверим, че Лукбек, Дроуфърст и Шоули не отстъпват на Релико и Вастли Бланк. А Хъни все още има три проклетии и два пъти повече острилки, след като Кисуеър ги остави, когато двете със Синтър отидоха и…

— Добре — прекъсна го Бадан. Не искаше да слуша пак за станалото със Синтър и Кисуеър, след като Кисуеър беше причината Синтър да тръгне с нея. Нищо добро не те чака, когато вървиш по жена, която върви по друга жена — дори да й е сестра, — но станалото станало и двете вече ги нямаше, нали? — Праймли?

Кюонецът се потърка по онова, което минаваше за брада по лицето му — само издаваше колко е млад още кучият му син, — и погледна през рамо към чакащите войници. После изведнъж се усмихна.

— Виж го Скълдет, Бадан. Войник, на когото самият Тути му даде името първия ден на остров Малаз, а още не знам — на шега ли беше? Скълдет още не е пуснал кръв, ако не броим комарите, а пък тази кръв си е негова. Освен това, Бадан Грук, ти си имаш тук нещо като далхонийски висш съвет и вашите безлунни сенки като че ли всяват свещен ужас у едурите, все едно сте призраци, и понякога и аз почвам да се чудя как успявате да изчезнете в тъмното. Все едно, ти, Неп Фъроу, Релико и Нелер, и Страп Мъл, и Мълван Дрийдър ей там, и, добре де, дошли сме да се бием, нали? Тогава да се бием.

„Ти може и за това да си дошъл, Праймли. Аз само се опитвам да остана жив.“ Бадан Грук изгледа мълчаливо двамата, след което бавно се изправи — стигаше само до рамото на Праймли — и издърпа двуръчния си сърповиден меч от сбруята от сърнешка кожа на широкия си гръб. Намести в дланите си тежката костена дръжка и огледа остриетата отатарал, набити от двете страни на извития бивен. Ветбела се наричаше оръжието на родния му език, Целуващия кости, остриетата бяха дълги само колкото да докоснат дългите кости на краката на обикновен воин, тъй като тези бедрени кости бяха ценен трофей, излъскваха се и резбоваха със сцени от славната смърт на притежателя им — и всеки воин, домогващ се до сърцето на жена, трябваше да положи немалко такива на прага на родната й колиба като доказателство за мъжествеността и куража си.