Приключенията на Казанова

Във Венеция възприех отново моите стари навици, но как бих могъл аз, с моята натура, да бъда щастлив без една истинска любовна връзка? Нямах никакво друго удоволствие, освен да получавам всяка сряда по едно от моята любима пленница, вместо да ме покани да я отвлека, тя ме окуражаваше да я чакам. Лаура ми каза, че била станала по-красива и аз умирах от желание да я видя. Скоро се удаде случай за това и аз не го изпуснах. Една калугерка трябваше да бъде подстригана, а такова тържество привлича винаги множество зрители. Понеже калугерките, поради събитието, приемаха много посещения, то бе вероятно, че и възпитаничките щяха да бъдат в стаята за разговори. Нямаше никаква опасност, че този ден бих направил повече впечатление, отколкото кой да е друг, защото щях да се загубя напълно в тълпата. И тъй отправих се към манастира, без да кажа нещо на Лаура и без да предупредя моята малка жена и щях да припадна от възбуда, когато я видях да стои на четири крачки пред мен и да ме гледа в някакъв екстаз. Намерих я пораснала и по-развита и ми се стори по-красива, отколкото преди. Гледах само нея, а тя — само мен, и напуснах последен мястото, което този ден ми се стори като един храм на щастието.

Три дни след това получих писмо от нея. Описваше ми тъй страстно насладата, която моето присъствие й причинило, че обмислях средства и начини да й доставям тази радост колкото е възможно по-често. Отговорих й веднага, че ще ме вижда всеки празник на литургия в тяхната църква. Това не ми създаваше никакъв труд. Аз не я виждах, но знаех, че тя ме вижда и нейната радост бе също и моя. Нямаше от какво да се страхувам, защото бе почти невъзможно да ме познае някой в тази църква, която се посещаваше само от граждани на Мурано.

След като бях слушал две или три литургии, наех една гондола за преминаване, чийто лодкар не можеше да прояви любопитството да узнае кой съм аз. Бях предпазлив, понеже знаех, че бащата на Ч.Ч. желаеше дъщеря му да ме забрави и че той би я отвел бог знае къде, ако би имал и най-малкото подозрение, че зная местопребиваването й.

Така мислех аз в страха, че всяка връзка с моята приятелка можеше да бъде прекъсната, но още не познавах характера и хитростта на тази смирена божия дъщеря. Също тъй малко вярвах, че моята личност може да има нещо необикновено — поне за един манастир, но бях още новак, който не познаваше любопитството на жените и особено любопитството на безработните. Скоро имах случай да се поуча.

Бях правил своите посещения в продължение на около месец или пет седмици, когато моята любима Ч.Ч. ми писа шеговито, че съм станал загадка за целия манастир, и то както за калугерките, така и за пансионерките, без изключение и на най-възрастните. Целият хор чакал минутата, когато ще се покажа, побутвали се, когато ме виждали да влизам и да вземам светена вода. Забелязали, че никога не съм поглеждал към решетката, зад която трябваше да седят обитателките на манастира, и че никога не съм поглеждал никоя жена, която влизала в църквата или я напускала. Старите казвали, че сигурно имам някаква голяма скръб, за освобождението от която съм се надявал само на милостта на тяхната Света Дева, младите казвали, че сигурно съм меланхолик или мизантроп. Моята любима жена, която знаеше повече от другите и нямаше нужда от предположения, се забавляваше много с това, а забавляваше и мен, като ми разказваше всичко. Писах й, че ако се страхува, че бих могъл да бъда познат, няма да отивам повече там. Тя ми отговори, че не бих могъл да й наложа по-мъчително лишение и ме молеше да идвам както преди. Все пак мислех, че не биваше да отивам вече при Лаура, защото бъбривите богомолки биха могли да узнаят това и по такъв начин да научат повече, отколкото бе нужно да знаят. Но този начин на живот ме изнервяше и не можеше да продължава повече. Бях създаден да имам любовница и да живея щастливо с нея. Понеже не знаех какво да предприема, играех и почти винаги печелех, въпреки това, отслабвах видимо все повече, вследствие на моето неудовлетворено настроение.