Фурията на принцепса

— Разбира се, Ария, вие решавате дали вашите хора ще се защитават сами или с помощта на Рокус Антилус, всички негови граждани и шестдесет хиляди антилански ветерани — той отпи още малко вино, — да не говорим за фригийците.

Лейди Плацида сложи ръце в скута си и сведе поглед към тях.

— Исана — тихо каза Гай. — Алера се нуждае от тези легиони. Ще ви дам пълномощия за сключване на официален мирен договор с ледените.

Исана рязко издиша.

— Велики фурии.

Гай махна с ръка в знак на протест.

— Скоро ще свикнете. Не е толкова ужасно, колкото изглежда.

Исана почувства как устата й се разтяга в сурова усмивка.

— И ако майката на Октавиан неочаквано пристигне от север, водейки със себе си така нужните, лоялни на короната сили точно в момента, когато са най-необходими, това може да засенчи постиженията на лорд Акватайн на бойното поле, а Октавиан ще получи сериозна подкрепа, дори без да е тук.

— Признавам — промърмори Гай, — че това ми мина през ума.

Исана поклати глава.

— Не играя такива игри.

— Знам — каза Гай.

— Но вие ме молите да спася живота на много хора, като прекратя многовековна война. Не мога да откажа.

— И това знам.

Исана погледна Гай за момент, след което каза:

— Как изобщо живеете със себе си?

Първият лорд известно време я гледа студено, след което заговори с много тих, ясен и премерен тон.

— Аз всеки ден гледам през прозореца. Гледам хора, които живеят и дишат. Хора, които не са погълнати от гражданската война. Хора, които не са убити от болест. Които не са умрели от глад или нападение на престъпници. Хора, които имат право да лъжат, да крадат, да плетат интриги, да се оплакват, да обвиняват и да избират други отвратителни пътища, защото Империята е неразрушима. Защото законът и редът са неразрушими. Защото ходът на живота им се формира от нещо различно от просто насилие. И виждам, че съпругата на моя син, майката на моя наследник, една от малкото достойни хора, които могат да си позволят лукса да изживеят живота си, без да се подлагат на риска да приемат нелицеприятни решения, които аз не бих пожелал дори на заклетите си врагове, намира такива дилеми за морално неприемливи, защото смята себе си за някого, който не е длъжен да се занимава с това.

Той бързо отпи вино.

— Ех. Акватайн ме смята за свой враг. Идиот. Ако наистина го мразех, щях да му дам короната.

Шокирано мълчание последва думите на Първия лорд, защото макар речта му да беше тиха и спокойна, чистата ярост и суровата… страст… зад думите светеха като огън зад стъкло. Исана осъзна, че в гнева си той й беше позволил да види част от истинското му „аз“ — определена част, която беше посветена на нещо далеч отвъд него, почти отвъд разума, насочена към запазване на Империята, на нейното бъдещо оцеляване и, в допълнение, към благополучието на нейните жители, както свободни, така и граждани. Зад горчивината, цинизма и умореното подозрение тя почувства същата страст, която преди това усещаше в Септимус. И в Тави.