Незаключената врата

— Ти?! Никога няма да повярвам. — В гласа на Коротков прозвуча такава убеденост, сякаш той отстояваше справедливостта на съвършено очевиден факт, който не може да бъде оспорен никога и при никакви обстоятелства.

— Честна пионерска. Знаеш ли, докато седях при Афоня, изведнъж си спомних, че вчера имах рожден ден. Навърших четирийсет и една години. Разбираш ли, Юрик? Четирийсет и една! Навлязох в петата десетка! И какво, като някакво дете ме е страх от всички? От началниците, от родителите ми, страхувам се дори просто от хората на улицата — ами ако някой, не щеш ли, ме обиди, ако ме оскърби, нагруби? Е, докога може човек да се страхува от всичко и всички, а? Какво, да не се разпадна случайно, ако някой ми кресне? Ами да крещят, да се карат, от моята глава и косъм няма да падне. И в тази секунда ми олекна — ама толкова, че не можеш да си представиш! Сякаш товар ми падна от раменете. Та от радост взех, че му наприказвах каквото си мислех. Вярно, не биваше. Но пък какво удоволствие изпитах!

— И какво му каза? — поинтересува се Юра.

— Няма да ти кажа. Напомних му едно друго от нашето университетско минало.

— Ааа, ясно. Е, и той какво?

— Нищо. Муцуната му се изопна като пран чорап. И изгуби дар слово. Докато той се съвземаше, аз успях да се измъкна. Много работа ли имаш още?

— Аска, нашата работа никога не можеш я свърши докрай. Затова най-важното в нея е… какво?

— Какво? — послушно попита тя.

— Умението навреме да сложиш точка и да се прибереш вкъщи. Върви, пиши си плана, а аз ще намеря Зарубин.

След двайсет минути Настя занесе на Афанасиев отпечатания на лазерен принтер план за работата по версията.

— Може ли, Вячеслав Михайлович? — Тя влезе в кабинета на началника, като се стараеше да не вдига очи над полираната повърхност на масата за съвещания. — Ето плана, както ми наредихте.

Афанасиев мълчаливо взе листа, прегледа го, сложи го на бюрото. Настя вече горчиво се разкайваше за своята невъздържаност, защото разбираше: началникът не знае как да се държи с нея. Дали да продължава да е груб и да разговаря с нея като с некадърна подчинена, или да има предвид, че му е състудентка, и да премине на по-приятелски тон, а може би да избере нещо трето, като неутрална хладна учтивост може би, сиреч, добре де, няма да ти крещя, но нямам намерение и да съкращавам дистанцията, все пак шефът, тоест началникът, тук съм аз.

— Свободна ли съм? — попита Настя, като не дочака словесната реакция на началника на нейното появяване.

Той отново мълчаливо кимна и с делови вид започна да рови в сейфа. Настя предпазливо тръгна заднешком, напипа дръжката на вратата и тихичко се измъкна в коридора.