Колекционерът на татуировки [bg]

— Е? — настоя Райм.

— Какво „е“? — попита Купър.

— Въпросът е към Пуласки. Кой ще отиде? За пепелта на Логан. Попита ли управителя на погребалната агенция?

— Не.

— Защо не го попита?

— Защото щеше да прозвучи подозрително, не мислиш ли, Линкълн? Как ще реагира неизвестният партньор на Часовникаря, когато дойде да му отдаде последна почит и погребалният агент му спомене, че някой се е интересувал кой ще бъде там — а това не е въпрос, който обикновено се задава, когато…

— Добре, добре. Разбрах аргумента ти.

— Добър аргумент — отбеляза Купър.

Райм се замисли за посланието на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Съмняваше се, че „втория“ е част от известен цитат. Може би беше нещо, което извършителят спонтанно е решил да напише и нямаше как да открият. А може би нямаше абсолютно никакво значение.

Може би бе за отвличане на вниманието, за заблуда.

Дим и огледала…

„Но ако искаш да ни кажеш нещо, какво е то? Защо ни подаваш мислите си като примамка на въдица?“

— Не знам — каза Купър.

Явно Райм бе изрекъл на глас въпроса си към неизвестния убиец.

— Проклета дума — измърмори.

Всички в стаята погледнаха посланието от татуировката.

— … втория, втория…

— Анаграма? — предположи лабораторният техник.

Райм се вгледа в буквите. Ако се преподредят, не се получаваше нищо смислено.

— Мисля, че посланието е достатъчно тайнствено и без да ни кара да играем на скрабъл. И така, новобранец, отиваш под прикритие в погребалното бюро. Нали нямаш проблем с това?

— Не, никакъв.

Твърде бърз отговор, помисли си Райм. Знаеше, че неохотата, с която Пуласки приемаше задачата, не е свързана с физическия риск. Дори в престъпния си занаят покойният Часовникар да беше наследен от някой негов съучастник и той да дойдеше да прибере праха му, престъпникът едва ли щеше да извади пистолет в погребалното бюро и да започне да стреля по полицай под прикритие. Не, това, което измъчваше младежа, бе страхът от провал — и всичко това заради черепната травма, която беше преживял преди няколко години. Пуласки се справяше отлично при огледи на местопрестъпления, но когато трябваше да работи с хора и да взема бързо решения, го обхващаше несигурност и започваше да се колебае.

— По-късно ще обсъдим как да се облечеш, как да действаш и като какъв да се представиш — успокои го Райм.

Младежът кимна. Прибра телефона, който досега нервно стискаше, и отново се зае с търсенето на инуудския мрамор.

Райм се приближи с инвалидната количка до работната маса, на която бяха поставени уликите от мястото на убийството на Клоуи Мур в Сохо. Погледна монитора над нея, на който се виждаха снимките, направени от Сакс при огледа, с цялата им жестока, показваща всички ужасяващи подробности прелест. Втренчи се в лицето на мъртвата жена, в капчиците слюнка и повръщано, зяпналата уста, изцъклените премрежени очи. Изражението й отразяваше последните й мигове на този свят. Смъртоносната отрова, извлечена от водния бучиниш, бе предизвикала страхотни гърчове и разкъсваща болка в корема.