Кралица на въздух и мрак [bg]

Той се закова на мястото си, с ръка върху парапета. Не се обърна, за да я погледне.

— Какво клише. Трябва да поговорим.

— Да, затова го промених на „Трябва да говоря с теб“. Така или иначе, факт е и ти го знаеш. Особено при положение че през следващите няколко дни ще бъдем само ти и аз. И ще трябва да се изправим заедно пред инквизитора.

— Само че не става дума за инквизитора. — Най-сетне се обърна, за да я погледне, и очите му горяха, ярко синьо-зелени. — Нали?

— Не — отвърна Ема.

За миг се зачуди дали ще откаже да говори с нея, но той сви рамене и пое нагоре, без да каже нищо.

Когато влязоха в стаята му, Ема затвори вратата и той се засмя уморено.

— Не е нужно да го правиш. Сами сме.

Ема помнеше време, когато и двамата щяха да са щастливи да бъдат сами в къщата. Когато това бе мечта, която и двамата споделяха. Къща само за тях завинаги, живот за тях завинаги. Ала сега, когато Ливи беше мъртва, това й се струваше почти богохулно.

Беше се смяла по-рано с Кристина. Искрица радост в мрака. Сега едва не потрепери, когато Джулиън се обърна и я погледна с все същото безизразно лице.

Тя се приближи и се вгледа в чертите му, неспособна да се спре. Веднъж й беше обяснил, че онова, което го пленява в рисуването, е мигът, в който рисунката оживява. Мацването на боя или драсването с молив, което я преобразяваше от нещо бездушно в жива, одухотворена интерпретация — усмивката на Мона Лиза, погледа в очите на „Момичето с перлената огърлица“.

Ето какво си беше отишло от него, помисли си Ема, потръпвайки отново. Хилядите емоции, които открай време се спотайваха зад очите му, любовта му — към нея, към братята и сестрите му. Дори тревогата му сякаш си беше отишла и това беше по-странно от всичко останало.

Джулиън приседна на ръба на леглото си. Върху него имаше скицник и той го бутна небрежно настрани, почти натиквайки го под една от възглавниците. Обикновено се отнасяше много внимателно с пособията си за рисуване. Ема трябваше да потисне порива да спаси скицника. Чувстваше се като изгубена в морето.

Толкова много като че ли се беше променило.

— Какво става с теб? — попита го.

— Не знам за какво говориш. Скърбя за сестра си. Как се очаква да се държа?

— Не така. Аз съм твоят парабатай. Усещам, когато нещо не е наред. И то не е скръбта. Аз също изпитвам скръб, такава, каквато знам, че изпитваше снощи, ала, Джулиън, това, което усещам от теб, не е скръб. И то ме плаши повече от всичко.

В продължение на един дълъг миг Джулиън не каза нищо.

— Ще прозвучи странно — рече най-сетне, — но може ли да те докосна?

Ема пристъпи напред, заставайки между краката му, на една ръка от него.

— Да — отвърна.

Той отпусна длани върху хълбоците й, над колана на дънните й. Придърпа я по-близо и тя сложи нежно ръце от двете страни на лицето му докосвайки скулите му с връхчетата на пръстите си.