Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
— Може би сме прекалено неспокойни заради пътуването — отвърна рейнджърът с тих, предпазлив глас.
Толкова дълго останаха на едно място, че Ронин най-накрая се видя принуден да вземе нещата в свои ръце. За всеобща изненада той смушка коня си да тръгне, решен да стигне до Хасик със или без останалите.
Верееса веднага го последва, а лорд Сентур естествено забърза след нея. Ронин прикри развеселеното си изражение, когато Рицарите на сребърната ръка преминаха в галоп, за да поемат водачеството от него. Все някак щеше да изтърпи арогантността и надутостта им още мъничко. По един или друг начин, магьосникът и нежеланите му спътници щяха да се разделят в пристанището.
В случай… че в пристанището бе останала жива душа.
Дори конете им реагираха на тишината и ставаха все по-плахи. Даже в един момент на Ронин му се наложи да смушка коня си, за да го накара да продължи напред. Въпреки това никой от рицарите не си направи шега със затруднението му.
За негово облекчение, докато групата им се приближаваше към града, започнаха да се чуват звуци на живот откъм пристанището. Удари с чук. Няколко извисени гласа. Движение на каруца. Не бяха много, но поне доказваха, че Хасик все още не се е превърнал в свърталище на духове.
Въпреки това те се приближиха предпазливо, с ясното съзнание, че нещо не е наред. Верееса и рицарите бяха поставили ръце върху дръжките на мечовете си, а Ронин прехвърляше магиите в паметта си. Никой не знаеше какво очаква да се случи, но очевидно всички смятаха, че то ще стане скоро.
Тъкмо когато градските порти изникнаха пред погледите им, Ронин забеляза три злокобни сенки да се издигат във въздуха. Конят на магьосника подскочи. Верееса хвана юздите вместо Ронин и удържа животното под контрол. Някои от рицарите извадиха мечовете си, но Дънкан незабавно им даде сигнал да върнат оръжията в ножниците.
Секунди по-късно три огромни грифона се спуснаха пред групата — два от тях кацнаха по върховете на най-здравите дървета наоколо, а третият се приземи точно на пътя им.
— Кой язди към Хасик? — попита настоятелно неговият ездач, брадат воин с бронзова кожа, и макар да не стигаше дори до рамото на Ронин, той изглеждаше способен да го вдигне заедно с коня му.
Дънкан незабавно излезе напред.
— Поздрав, ездачо на грифони! Аз съм лорд Дънкан Сентур от ордена на Рицарите на сребърната ръка и водя тази група към пристанището! Ако ми позволиш един въпрос, да не би някакво нещастие да е сполетяло Хасик?
Джуджето се разсмя грубовато. То не бе закръглено като земните си братовчеди, а по-скоро изглеждаше като варварски воин, хванат от някой дракон и смачкан до половин ръст. Раменете му бяха по-широки дори от тези на най-силния рицар, а мускулите му играеха по собствена воля. Буйна и дълга коса се ветрееше зад якото му, неотстъпчиво лице.
— Ако наричаш чифт дракони просто нещастие, тогава да, Хасик бе сполетян от такова нещо! Те дойдоха преди три дни, разрушиха и изгориха всичко, което успяха! Ако с моето ято не бяхме пристигнали точно в онова утро, нямаше да завариш и частица от скъпоценното си пристанище, човеко! Едва бяха започнали, когато ги ударихме в небето! Славна битка беше, въпреки че него ден загубихме Глодин! — Джуджетата удариха с юмруци върху сърцата си. — Дано духът му се бие гордо до края на вечността!
— И ние видяхме дракон — намеси се Ронин, защото за момент се бе уплашил, че джуджетата може да запеят една от своите епични траурни песни, за които бе чувал. — Някъде по същото време. Имаше и оркски ездач. Трима от вашите се появиха и се сбиха с него…
Водачът на ездачите го бе погледнал намръщено, още когато си бе отворил устата, но при споменаването на другата битка очите на джуджето светнаха и огромната усмивка се върна по лицето му.
— Точно, това пак беше наше дело, човеко! Проследихме страхливото влечуго и го ударихме в небето! Хубава и опасна битка беше и тая също! Молок ей там… — той посочи към по-пълното леко оплешивяло джудже, кацнало на дървото вдясно от Ронин — изгуби една прекрасна брадва, но поне му остана чукът, а, Молок?
— По-скоро бих си обръснал брадата, отколкото да си загубя чука, Фалстад!
— Точно, чукът е това, което впечатлява дамите най-силно, нали тъй? — отвърна Фалстад с хихикане. И чак сега джуджето забеляза Верееса. Кафявите му очи заискриха. — Каква прекрасна елфска лейди имаме тук — направи неуспешен опит за поклон от гърба на грифона. — Фалстад Драгънрийвър