Стандартът Биткойн. Децентрализираната алтернатива на централното банкиране
- Автор: Амус Сейфедин
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Фабрика за книги
- ISBN: 9786192301408
- Жанр: Бизнес
Электронная книга - «Стандартът Биткойн. Децентрализираната алтернатива на централното банкиране». Краткое содержание книги:
Дори учебниците да са прави относно ползите от възможността правителствата да контролират предлагането на пари, щетите от един епизод на хиперинфлация където и да било по-света натежават доста повече спрямо тези ползи. А през столетието на правителствените пари имаме повече от един такъв катастрофален епизод.
Докато пиша тези редове, идва ред Венецуела да мине през този водевил и да преживее унищожаването на парите си. Според Стив Ханке и Чарлз Бушнел този процес се е случвал 56 пъти след края на Втората световна война. Те дефинират хиперинфлацията като 50% повишаване на ценовите равнища за период от един месец. Ханке и Бушнел потвърждават 57 епизода на хиперинфлация в историята,[66] само един от които се е случил преди ерата на монетарния национализъм. Става дума за инфлацията във Франция от 1795 г., последица от Мисисипския балон, който също е надут чрез правителствени пари и е рожба на почетния родител на модерните правителствени пари Джон Лоу.
Проблемът при осигурените от правителството пари е, че твърдостта им зависи изцяло от способността на отговорните фактори да не раздуват паричната маса. Твърдостта се осигурява единствено от политически спирачки, а не от физически, икономически или природни ограничения върху количествата пари, които правителствата могат да емитират. Добитък, сребро, злато, раковини – производството на всичко това изисква сериозни усилия, и то никога не може да бъде генерирано в големи количества с вълшебна пръчка. Правителствените пари пък изискват само правителствен декрет. Непрекъснато увеличаващото се предлагане означава непрекъснато обезценяване на валутата, експроприиране на богатство от притежателите ѝ в полза на тези, които я печатат, и тези, които я получават най-рано.[67] Историята показва, че правителствата неизбежно се поддават на изкушението да увеличават паричното предлагане. Дали заради откровена корупция, „национална спешна ситуация“, или нашествие на икономисти инфлационисти, правителствата винаги намират основания и начини да печатат още пари, като по този начин разширяват властта си и изземат богатството на притежателите на валутата. Това не се различава от производителите на медта, които произвеждат повече мед в отговор на монетарните нужди от мед. Възнаградените са производителите на монетарната стока, но са наказани всички, чиито спестявания са в мед.
Ако една валута достоверно покаже, че предлагането ѝ не може да се увеличи, стойността ѝ веднага ще нарасне значително. През 2003 г., когато Съединените щати нахлуха в Ирак, бомбардировките разрушиха иракската централна банка, а с това ликвидираха и възможността иракското правителство да печата нови иракски динари. Това доведе до повишаване цената на динара за една нощ, защото иракчаните станаха по-уверени във валутата, която повече не можеше да бъде произвеждана от централната банка.[68] Подобно нещо се случи с шилингите на Сомалия, след като тамошната централна банка беше унищожена.[69] Когато е ясно, че са в дефицит, парите са по-желани, отколкото ако могат да бъдат обезценявани.
Няколко причини крепят първостепенната роля на правителствените пари в наше време. Първо, правителствата задължават данъците да се плащат с правителствени пари. Това означава, че е много вероятно индивидите да ги приемат, което им придава предимство по отношение на продаваемостта. Второ, правителственият контрол над банковата система означава, че банките могат да откриват сметки и да извършват транзакции само с одобрени от правителството пари, което ги прави доста по-продаваеми от всеки друг потенциален конкурент. Трето, законите за платежните средства в много страни забраняват използването на други форми на пари за разплащания. Четвърто, всички правителствени пари все още са подкрепени от златни резерви или от валути, които са подкрепени със златни резерви. По данни на Световния съвет по златото, централните банки понастоящем държат в резервите си около 33 000 тона злато. Златните резерви на централните банки нарастват бързо в началото на двайсети век, тъй като много държави конфискуват златото на гражданите и банките си и ги принуждават да използват техните пари. В края на шейсетте, когато бретънудската система е притисната от увеличеното парично предлагане, правителствата започват да се освобождават от златните си резерви. През 2008 г. обаче тенденцията се обръща и централните банки отново започват да купуват злато, а глобалното предлагане се увеличава. Парадоксално и много показателно – в ерата на правителствените пари самите правителства притежават повече злато, отколкото по времето на златния стандарт (1871-1914 г.). Златото определено не е загубило монетарната си роля. То си остава единствен окончателен ликвидатор на дълг; единствените пари, чиято стойност не е пасив за някой друг; и първокласен глобален актив, който не носи риск от дефолт. Достъпът до монетарната му роля обаче е ограничен само до централните банки, докато индивидите се насочват към правителствените пари.