Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Маскул видя как краката й се поколебаха пред ръба, ала го прекрачи. Докато тялото й изчезваше в пропастта, се разнесе ужасяващ писък.
Халюцинацията я беше напуснала с миг закъснение. Маскул излезе от вцепенението и се хвърли безразсъдно към ръба на скалата, падна там и впери поглед надолу… Осеакс беше изгубена.
Маскул се взира подивял в бездната известно време и сетне захълца. Тогава Тидомин го приближи и мъжът се изправи.
Кръвта ту се качваше, ту се отдръпваше от лицето му. Минаха няколко минути, преди да може да заговори отново.
— Ще ми платиш за това, Тидомин. Но първо искам да чуя защо го направи?
— Нямах ли причини? — попита тя и сведе поглед.
— Беше проява на сатанинска жестокост в най-чистия й вид.
— Беше заради Кримтифон.
— Тя нямаше нищо общо със смъртта му. Казах ти.
— Ти си й верен, както аз съм вярна на него.
— Верен? Ужасно сбърка. Не ми беше любовница. Убих Кримтифон по съвсем друга причина. Тя няма нищо общо.
— Нима не ти беше любовница? — бавно попита Тидомин.
— Направи ужасна грешка — повтори Маскул. — Аз го убих, защото беше същинско чудовище. Тя бе толкова невинна, колкото и ти самата.
— Значи си виновен за смъртта на двама — сурово го погледна Тидомин.
Възцари се мъчителна тишина.
— Защо не ми повярва? — наруши я Маскул, пребледнял и облян в пот.
— Кой ти е дал право да убиваш? — нападна го Тидомин.
Той не отговори, дори може би не беше чул въпроса й. Тидомин въздъхна два-три пъти и се размърда нетърпеливо.
— Убил си го и сега трябва да ми помогнеш да го заровя — рече тя.
— Какво да сторя? — махна той с ръка. — Стана ужасно престъпление.
— Ти си ужасен човек. Защо дойде, за да носиш само беди ли? И какъв си ни ти въобще?
— За нещастие си права — съгласи се тъжно Маскул.
Последва нова пауза.
— Няма нужда да оставаме повече тук — рече Тидомин. — Нищо не може да се поправи. Ще дойдеш с мен.
— Да дойда с теб? Къде?
— В Дискоурн. От другата страна на върха има огнено езеро. Винаги е искал да го хвърлим там след смъртта му. Ще можем да го направим едва след блодеомбъра, а междувременно ще го занесем вкъщи.
— Ти си безсърдечна жена. Защо той ще получи погребение, а бедната девойка ще остане на открито?
— Знаеш, че за това и дума не може да става — непоколебимо отвърна Тидомин. — Просто няма как.
Погледът на Маскул блуждаеше наоколо, без да забелязва нищо.
— Трябва да се раздвижиш — додаде Тидомин. — Аз ще тръгвам, а ти сигурно не желаеш да останеш сам.
— Не. Не мога да остана тук — пък и защо да оставам? Искаш да нося трупа ли?
— Той не може сам да върви, защото ти го уби. Може би ще облекчиш съвестта си, като го поносиш.
— Да си успокоя съвестта? — въпросът на Маскул прозвуча доста глупаво.
— За угризенията има само едно облекчение и то е доброволното страдание.
— А ти нямаш ли угризения? — попита я Маскул и я изгледа обвинително.
— Престъплението извърши ти, Маскул — отвърна тя язвително. — Моето действие беше противодействие на твоето.
Те отидоха до тялото на Кримтифон и Маскул го преметна на рамо. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Тидомин не му предложи помощта си, докато го наместваше.
Следвана от Маскул, жената пресече провлака. Вървяха ту под слънце, ту под сянка. Бланчспел грееше в безоблачното небе, жегата беше нетърпима и пот на ручеи браздеше лицето му, а тялото на гърба му като че ли ставаше все по-тежко. Тидомин вървеше все напред. Без да съзнава, очите му бяха приковани в белите женствени прасци и следваха стъпките ту на десния, ту на левия крак. Лицето му се навъси. След десетина минути Маскул остави трупа да се изхързули от раменете му и да тупне на земята. Викна на Тидомин и тя начаса се обърна.
— Ела насам. Току-що си зададох въпроса защо да мъкна трупа и защо въобще трябва да ходя подир теб! — рече Маскул и се изкиска нервно. — И още по-удивително е, че не се замислих веднага за това.
— Уморил си се, Маскул — отвърна жената припряно. — Да поседнем. Сигурно си изминал огромно разстояние сутринта.
— Не, не е от умората, а внезапен проблясък на разум. Защо трябва да изпълнявам ролята на носач? — и той отново се изсмя и седна до нея.
Тидомин не го погледна, нито му отговори повече. Главата й беше полуобърната към северното небе, обагрено от сиянието на Алппен. Маскул проследи погледа й и мълчаливо се взря в заревото за минута-две.
— Защо не отговаряш? — не издържа той.
— На какво ти прилича светлината, Маскул?
— Не те попитах за светлината.
— Нищо ли не ти говори? — настоя Тидомин.