Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Както се разхождаше, по-скоро първо със сетивата си усети напрежението. До ушите му долитаха звуци, които го обезпокоиха, но той продължаваше да мисли за предстоящия ден и не обърна внимание на обхваналата го, незнайно как и защо, възбуда. Постепенно безпокойството взе връх и той се ослуша внимателно.
Из тесните улици на селото често притичваха нечий стъпки; дочуваше тревожни гласове; вратите на съседните къщи се затваряха и отваряха през странно малък интервал от време. Обзе го любопитство и се запъти към улицата, да провери какво става, но бе пресрещнат от забързаната и задъхана Загарда:
— Артебос е обсаден от уголските войски. Във война сме — тя го погледна с тъмни, разширени от уплаха очи, и продължи: — Ако имате багаж, съберете го, отиваме в пещерите.
— Какви пещери, Загарда? Как разбра за Артебос?
— Дойде пратеник на кан-предводител Издулор. Наредено е да се скрием в пещерите извън селото и там да чакаме още заповеди от Истрос.
— Къде е пратеникът?
— Замина още преди час за съседното село Пулчир.
— Какви са тези пещери?
— Помните ли скалите, дето ви изхвърли реката? По-навътре на брега скалите са образували пещери. При опасност хората от селото намират убежище там. Бързо, побързайте.
И момичето се втурна към къщата.
Ермиар се ядоса:
— Загарда — гласът му бе груб и силен, — спри веднага и се успокой.
Тя се извърна и стреснато го изгледа. За първи път го чуваше да говори така.
— На какво разстояние оттук се намира Артебос?
— Шест-седем дни път с кон.
— Има ли друг обсаден град?
— Не знам — уплахата не слизаше от лицето й.
— Кой е върховен в селото?
— Секубал.
— Къде мога да го намеря?
— На площада, всички се събират там, за да отидем заедно в пещерите.
— Добре, върви. Съберете си багажа и ме изчакайте тук. Ще дойда да ви взема. И стига си се паникьосвала. Артебос е далече.
Ермиар излезе на улицата и се отправи към площада. Не познаваше селото, но се ориентира лесно по хората, стичащи се на тълпи към центъра му, и по високата кула на храма.
Площадът беше във формата на квадрат. В единия му край се издигаше храмът, но Ермиар не успя да види нищо друго, тъй като море от хора го изпълваше и дори тези, които тепърва пристигаха, се принуждаваха да застават по съседните улици. Хората водеха всякакъв добитък и коне, натоварени с вързопи покъщнина. Малки деца ревяха, гушнали полите на разтревожените си майки, а мъжете се събираха на групи и от време на време ги гълчаха, за да млъкнат.
Ермиар с възмущение си пробиваше път сред тълпата. Какъв управител е този Секубал, щом допуска тази бъркотия? Нима в това село няма жрец или някой с повече мозък? Разпита тук-там и накрая едва успя да си проправи път до стълбите на храма, където управителят Секубал, побелял и прегърбен мъж, се караше на някаква жена, която не оставаше по-назад и го ругаеше здравата. Ермиар се стъписа пред тази жалка и комична сцена. Постоя известно време като зрител — сред дюдюканията и подигравките на хората — и със свъсени вежди застана между Секубал и разгневената жена.
— Ти пък кой си? — старецът го изгледа учудено.
Ермиар не си даде труд да му отговаря, а ядосано се развика:
— Не те ли е срам? Какъв управител си ти? Викнал си цялото село за публика на семейните си кавги.
Хората, застанали наоколо, млъкнаха и впериха очи в него. Секубал предизвикателно наклони глава и надменно изгледа Ермиар:
— Кой си ти, вчерашен сополанко такъв, и откъде си, та да ми казваш какво да правя?
— Не си позволявай да говориш така на бъдещия кан-предводител на Онгалада. Аз съм Ермиар, син на Иртхитюин, и те питам кой луд те е направил върховен на Кодили и къде му е бил мозъкът? Жена ти щеше да се оправи по-добре от теб, изкуфял старец такъв. А теб те бива за върховен само на стадо крави.
Дружен смях придружи последните думи на ядосания Ермиар, но когато той изгледа смръщено тълпата, кикотът утихна и спря. Секубал наведе глава и тихо помоли:
— Простете, господарю. Не ви познах. А жената e луда горката, така ме ядоса, че…
Ермиар нетърпеливо го прекъсна:
— Не искам да слушам глупавите ти оправдания. Къде е жрецът на селото?
— Умря преди два дена — наведе глава Секубал.
Ермиар замълча за момент и попита:
— Какви са новините от Истрос?
— Артебос е обсаден от огромна уголска войска. Пратеникът нареди да се скрием и да чакаме заповеди. Ако се наложи, мъжете ни ще заминат за Сатрос, най-близкия до Артебос град, но само ако получим заповед от Издулор.