Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
— Шивачо на торби, какъв е твоят отговор?
— Той е „не“! — безучастно отвърна Хонат. — Казвал съм истината, а в такъв случай не може да взимаш думите си назад.
Говорителя погледна надолу към останалите.
— Що се отнася до вас тримата, обмислете внимателно отговорите си. Да споделиш ереста, означава да приемеш и присъдата. Наказанието няма да бъде смекчено само защото не вие сте я измислили.
Задълго последва тишина.
Хонат преглътна с мъка. Смелостта и вярата в настъпилата тишина го накараха да се чувствува по-нищожен и безпомощен от всякога. Внезапно той осъзна, че останалите трима нямаше да нарушат тишината дори ако не беше измяната на Сет, която ги накара да станат по-твърди. Почуди се дали имаше сили да постъпи като тях.
— В такъв случай обявяваме решението — каза Говорителя. — До един сте осъдени да останете хиляда дни в Пъкъла.
Всички ахнаха — покрай арената, без Хонат да забележи, се бе събрала безмълвна тълпа. Звукът не го изненада. Наказанието бе най-дългото в историята на племето.
Не че това действително означаваше нещо. И от сто дни в Пъкъла никой никога не се бе връщал. Нямаше изобщо случай някой да си е дошъл оттам.
— Развържете Платформата! Всички ще вървят едновременно, а с тях и ереста им.
2.
Кошът се олюля. Последното, което Хонат видя от горния свят, бе наредени в кръг лица, които надничаха надолу подир тях, но не прекалено близко до дупката в плетеницата на лианите. След това кошът се спусна още няколко ярда до следващото завъртане на макарата и лицата изчезнаха.
Сет плачеше на дъното на Платформата, плътно свит на кълбо, а краят на опашката му беше увит около носа и очите му. Никой друг не можеше да издаде и звук, най-малко Хонат.
Мракът ги обви. Изглеждаше необичайно тихо. Случайният пронизващ писък на някой летящ гущер, вместо да наруши тишината, своеобразно я подчертаваше. Светлината, която се процеждаше надолу в дългите пространства между дърветата, като че се поглъщаше от една синьо-зелена мараня, из която лианите преплитаха своите източени, криви стебла. Колоните на дървесните стволове — подпорите на света — ги заобикаляха от всички страни, твърде далечни в сумрака, за да дават възможност да се прецени скоростта на спускането; единствено неравномерните потъвания на коша показваха, че той все още се движи, въпреки че се люлееше и описваше във въздуха сложни, застъпващи се поредици от осморки, в отговор на въртенето на планетата — едно махало на Фуко, уравновесено с пет човешки живота.
После кошът се плъзна надолу още веднъж, спря внезапно и се наклони на една страна, като преметна всички към твърдата тръстикова стена. Матилд извика с тънък гласец, а Сет се изправи почти мигновено и задраска с нокти в търсене на някаква опора. Още едно поклащане — и Платформата легна неподвижно настрани.
Те се намираха в Пъкъла.
Хонат предпазливо започна да се катери навън, като се провираше край дългите бодили върху ръба на коша. Миг по-късно Чарл Четеца го последва, подир което Аласкон хвана Матилд здраво за ръката и я изведе на повърхността. Почвата, на която стъпиха, бе влажна и рохкава, но изобщо не пружинираше и студенееше при допир. Пръстите на краката на Хонат неволно се свиха.
— Хайде, Сет — рече Чарл с утешителен глас. — Няма да го издърпат обратно, докато не излезем всички. Знаеш това.
Аласкон погледна хладните мъгли наоколо.
— Да — каза той. — Тук долу ще имаме нужда от Ковач на игли. С добри инструменти има възможност…
Погледът на Сет се стрелкаше насам-натам — от единия към другия. Ненадейно той изпищя кресливо, с един тласък се отблъсна от дъното на коша, излетя над главите им с дълъг полегат скок и падна надолу в подножието на най-близкото дърво — огромна ветрилообразна палма. Като се блъсна в нея, краката му се подгънаха под тялото и с почти същото движение той сякаш бе изстрелян право нагоре в тъмния въздух.
Хонат зяпна, загледан подире му. Младият Ковач на игли бе разчел пътя си до част от секундата. Той стремглаво се катереше нагоре по въжето, на което бе провесена Платформата. Дори не си направи труда да се обърне назад.
След секунда кошът се изправи. Тласъкът от тялото на Сет, когато се блъсна във въжето, очевидно бе възприет от хората при макарата като знак, че всички осъдени са излезли навън — обичайният сигнал бе едно подръпване. Кошът започна да се издига, като подскачаше и танцуваше. Скоростта му на изкачване, прибавена към тази на Сет, тутакси скриха от погледа неговата бързо движеща се смалена фигура. След малко кошът също бе изчезнал.
— Никога няма да стигне до горе — прошепна Матилд. — Много е далече, а той се движи прекалено бързо. Ще се измори и ще падне.