Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)
- Автор: Вернан Жан-Пиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Табакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)». Краткое содержание книги:
Пратениците на Одисей, когато се завръщат при другарите си, отказват да отплават и не са в състояние да разкажат какво им се е случило. Те са като анестезирани в нещо като блаженство, парализиращо всякакво спомняне. Те искат само да останат там, където са си, както са си, без привързаности, без минало, без планове: без желание за завръщане. Одисей ги хваща за ушите, качва ги на корабите и си заминава. И така, първа спирка: земя, която е страната на забравата.
През дългото плаване, което ще последва, във всеки един миг именно забравата, заличаването на спомена за родината и на желанието за завръщане, тъкмо това, прозиращо през всички приключения на Одисей и спътниците му, винаги представлява опасността и злото. Да бъдеш в човешкия свят, това значи да си жив под лъчите на слънцето, да виждаш другите и те да те виждат, да живееш във взаимност, да си спомняш за себе си и за другите. Напротив, тук те попадат в свят, където нощните сили, децата на Нощта, както ги нарича Хезиод, малко по малко разпростират зловещата си сянка над екипажа на Одисей и над самия Одисей. Над мореплавателите постоянно надвисва облак тъмнина, който заплашва да ги унищожи, ако се оставят на забравата за завръщане.
Одисей в ролята на Никой срещу циклопа
Те напускат острова на лотофагите. Корабът на Одисей продължава пътя си, но ето, че цялата флотилия се оказва обвита от някаква мъгла, в която нищо не се вижда. Вечер е, корабът се носи напред, без моряците да трябва да гребат или да могат да предвидят какво ги чака. Ето че пристигат на едно островче, което не са забелязали и на което не могат нищо да различат. Самото море, или боговете, тласка кораба към този остров, при който те пристигат в пълна тъмнина. Дори луната не се показва. Нищо не може да се различи. Те са там, без да са имали възможността да предвидят това, което им се случва. Сякаш след острова на забравата пред тях са се открехнали портите на мрака, на нощта. В този улей те ще срещнат нови приключения. Те слизат на сушата. Това малко островче завършва с височина — хълма на онези чудовищни великани с едно единствено око по средата на челото, които се наричат циклопи.
Одисей прибира кораба си в едно заливче и, придружен от дванадесет души, се качва до върха на хълма, където е забелязал пещера и откъдето се надява да си набави провизии. Те влизат в тази огромна куха пещера, намират там съдове със сирене и разкриват цяла една селскостопанска култура. Няма жито, но има стада, сирена, може би дори малко диви лозя в долината. Естествено, спътниците на Одисей имат само една мисъл в главата: да задигнат няколко сирена и да бягат колкото им държат краката надалеч от тази огромна пещера, която не им внушава нищо приятно. Те казват на Одисей: „Хайде да си вървим!“ Последният отказва. Той иска да остане, защото иска да види. Иска да разбере кой живее на това място. Одисей е човекът, който не само трябва да си спомня, но и който иска да види, да узнае, да изпробва всичко, което светът може да му поднесе, дори и този подчовешки свят, насред който е захвърлен. Любопитството на Одисей го тласка постоянно отвъд, нещо, което този път за малко не довежда до гибелта му. Във всеки случай това любопитство ще предизвика смъртта на много от другарите му. Циклопът скоро пристига с козите си, с овцете и овена си, и всички те влизат в пещерата.
Циклопът е огромен, гигантски. Той не веднага забелязва тези мънички хорица, които са като бълхи и са се изпокрили по ъглите на пещерата и треперят от страх. Внезапно ги открива и се обръща към Одисей, който стои малко пред другите, с въпрос: „Ама кой си ти?“ Одисей, естествено, започва да разправя врели-некипели. Първа лъжа — казва му: „Нямам вече кораб“ — въпреки че корабът му го чака, „корабът ми се разби, така че съм напълно в ръцете ти, идвам тук с моите хора да умолявам за гостоприемството ти, ние сме гърци, храбро се бихме заедно с Агамемнон на брега на Троя, завзехме града и сега сме тук нещастни корабокрушенци“. Циклопът отвръща: „Добре де, добре, много хубаво, ама на мен изобщо не ми пука.“ Хваща двама другари на Одисей за краката, удря ги о скалата, разбива им главите и ги изяжда сурови. Останалите моряци замръзват от ужас и Одисей се чуди в каква беля се е вкарал. Още повече, че няма надежда да се измъкне, защото за нощта циклопът затваря входа на леговището си с огромен камък, който никой грък и дори голяма група не би могла да помръдне. На следващата сутрин се повтаря същият сценарий, циклопът изяжда още четирима — двама сутринта, двама вечерта. Общо вече е погълнал шестима, половината от групата. Циклопът е много доволен. Когато Одисей се опитва да му се подмаже с изключително сладникави речи, между тях се установяват нещо като отношения на гостоприемство. Одисей казва: „Ще ти направя подарък, който сигурно ще ти достави голямо удоволствие.“ Започва диалог, в течение на който се набелязват лични, гостоприемни отношения.