Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Както отбелязах обаче, настоящото ми пътуване до Франция не предвиждаше гостуване в хотел-ресторанта на мадам Пулар. Сутринта (след вечерята с рибена чорба) слязох да закуся в ресторанта на симпатичното тихо хотелче, което предния ден бях открил в една странична уличка. Когато влязох в раираното пространство, огряно от косите слънчеви лъчи, проникващи през щорите, посетителите се хранеха чинно по масите си. Мъж и жена, достолепни представители на третата възраст (мъжът внушителен, със сребристи ниско подстригани коси и офицерска осанка, а жената комично издокарана, с наниз перли около врата — представете си, перли на закуска!), отбелязаха скандално късната ми поява с едва забележимо кимване и измъмрено под нос „м’сю“, докато самотен американец, забил скептичен поглед в борсовата страница на „Хералд Трибюн“, изобщо не помръдна. Двойка лесбийки, най-вероятно начални учителки, спретнати в еднотипни практични панталони, се пулеха над купчина туристически пътеводители, а щастливо бретонско семейство демонстрираше неефикасна родителска намеса — родителското войнство раздаваше правда сред своята разюздана боричкаща се челяд, като по този начин доказваше за сетен път небезизвестния факт, че е настъпила размяна на ролите и че докато при предишните поколения се разчиташе на децата да увардят доброто име на семейството независимо от евентуалните душевни травми за крехкия индивид, днес сме свидетели на точно обратното и нерядко се сблъскваме със следния смайващо драстичен, но ни най-малко учудващ ни феномен: виждаш как под грижите на почтени и образовани хора, типични благовъзпитани буржоа, расте дете, което говори, мисли и действа като пролетарий (но това, изглежда, е в реда на нещата, след като в съвремието ни и бездруго изобилстват драстични факти, които ни най-малко не ни учудват). Сред закусващите имаше и две кюрета, чието присъствие в този възскъпичък хотел ме озадачи. По-възрастният беше с бледо, продълговато лице, сякаш излязло от картина на Ел Греко, а прошарените му кестеняви коси бяха несръчно подстригани на паница, нахлупена на темето му.
Шофирането на кола с десен волан в дясното движение по френските пътища е сериозно изпитание. Селскостопанските возила, които са доста по-разнебитени от тези в Англия, но недотам комични в окаяния си вид, подлагат автомобилния водач на безкомпромисен тест, проверяващ еластичността на вратните му мускули (по вертикала), параметрите на самообладанието му в момент на стрес, спирачния път на колата му и времето за ускорение, а конкретно при пътуване по селски път — способността на шофиращия (зад десен волан) да изпреварва (отляво), без да загуби ума и дума, когато прехвърча на сантиметри от някое едва кретащо муле. Функционалното разместване на представите за ляво и дясно е по-лесно преодолимо, ако и превозното средство е пригодено към съответния обърнат вариант. Неизбежно, при всяко мое гостуване във Франция, в първите мигове на съприкосновение с огледалния свят, когато въздухът и светлината, а и самата плът на жизненото ми пространство са някак различни от нормалното, сякаш по-осезаеми, по-щедри, по-забавни и предизвикателни — метаморфоза, пример за която е и това, че на пътя лявото е станало дясно, — в тези първи мигове, когато човек трябва насила да преориентира сетивата си за вярна и невярна посока, да култивира у себе си нов рефлекс, нещо като изправителна гимнастика или отстраняване на говорен дефект, неизбежно се сещам за клетия Митхауг: как се олюля горкичкият и се просна на релсите под влака. По тази, а и по други причини реших да пожертвам сутринта и да си осигуря кола под наем — по-точно да взема колата, която няколко дни по-рано бях наел по телефона, без да забравям рисковете при подобно начинание, известни на всеки, запознат донякъде с бюрократизма на французите — бюрократизъм, стигащ до разточителна свръхпедантичност. Всъщност никога не можеш да си сигурен, че няма да си тръгнеш с пръст в устата, защото, да речем, не си бил достатъчно далновиден да подсигуриш за случая кръщелното на прапрадядо си по майчина линия или поне пет официални документа, потвърждаващи постоянния ти адрес. За щастие, този път сделката не се осуети. Чиновникът от агенцията, маскиран в униформено сако, демонстрираше самонадеяна американска експедитивност, навярно доплавала със същата онази презокеанска вълна, нанизала на носа му и тъмните очила, с които нахално се цъклеше иззад бюрото си. Наех едно малко бойно „Рено 5“ с люк на покрива и ръчни скорости — пъргаво автомобилче, макар и не особено мощно, тоест във всяко отношение подходящо за целите ми.