Дългът към удоволствието

После обядвахме в „Ла Мер Пулар“ и за пръв път се озовах в ресторант, рекламиран в туристическия справочник на „Мишлен“. Помпозната демонстрация, при която пред очите ти забъркват омлет, при това пухкав и лек (ефект, който напълно дискредитира старата заблуда, че няма по-добро нещо от меден тиган), дотолкова ме впечатли, че още същата вечер под формата на пантомима възпроизведох пред майка ми моменти от гореспоменатия ритуал. Този трогателен скеч дойде като награда за успешния завършек на словесната й битка с хотелската управа по повод една от поредните пакости на брат ми. Този път Бартоломю бе запушил клозетната чиния с два броя (представете си, не един, а два!) на „Фигаро“, натъпкани там след неловки опити да си направи маска от папиемаше.

Рецептата за омлета на „Ла Мер Пулар“ фигурира в изданието „Френска провансалска кухня“ на ненадминатата Елизабет Дейвид. Някакъв парижки гастроном се обърнал с писмо към въпросната дама да го посвети в тайната на прочутата рецепта. И ето какъв бил нейният отговор: „Предлагам ви рецептата на омлета: чуквам две хубави яйца в дълбок съд, разбивам ги добре, слагам голямо парче краве масло в тигана, изсипвам вътре разбитите яйца и бъркам сместа до последния миг. За мен ще е удоволствие, господине, ако тази рецепта ви дари радост.“ Забележете пренебрежителната нотка в суперучтивия завършек на писмото. Френският няма равен на себе си в това отношение — никой друг език не дава подобна възможност да залееш събеседника си с неискрени любезности. Изрази като: „уважаеми господине, моля да ми разрешите да изразя чувството си на най-дълбока почит към вас“, и т.н. са красноречиво доказателство за този феномен. Подобни форми на префърцунена учтивост в по-сбит вид най-често означават: „А бе, я върви да пасеш!“ — фраза, с която една от съпругите на Бартоломю си служеше често.