Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
Раменете на Кеъри увиснаха.
— В това е цялата работа. Никой не би поискал да я нарани. — Той сякаш търсеше начин да се изрази по-убедително. — Тя не можеше да търпи насилие, дори най-малкото, така че кой би имал причина да й стори това? Отказваше да стои с мен в стаята, когато гледах „Закон и ред“, защото казваше, че филмът й напомнял процеса за убийство, на който била съдебен заседател преди много години, преди дори да съм я познавал. Ето каква беше. Кой би посегнал на човек като нея? Няма смисъл…
Но думите на Кеъри накараха Глицки да наостри уши.
— Какъв беше този процес за убийство? — попита той.
— Този, на който е била Елизабет? Не знам много за него. Тя не обичаше да говори за това. Както казах, било е преди да се запознаем. Най-малко преди петнайсет години. Намерили мъжа за виновен и отишъл в затвора.
— Помните ли името му?
— Не. Не съм сигурен, че някога съм го знаел. — Кеъри намести очилата на носа си. — Тя наистина не желаеше да говори за това. Измъчваше се, че е взела участие в осъждането на този човек до живот. Изпитваше огромна вина заради цялата история.
— Защо? Да не би да е мислила, че присъдата е неправилна?
— Не. Не беше това. По-скоро смяташе, че не е нейна работа да съди когото и да било. Дори да е виновен. Искаше й се никога да не го бе правила. — Кеъри подпря глава на ръката си и затвори очи. След миг ги отвори наново.
— В Сан Франциско ли е бил процесът? — попита Глицки.
Кеъри вдигна рамене.
— Дори това не знам със сигурност. Но по онова време тя живеела в Санта Клара. Сигурно и досега щеше да е жива, ако беше останала там. Може би някой от братята й знае. — Той посочи картичката. — Написал съм и техните адреси и телефони. Въпреки всичко не мога да си представя… — Гласът му заглъхна. — Всъщност какво значение има? Нищо не може да я върне.
Макар да беше понеделник вечер, малко след девет и половина навалицата на бара в ресторант „Балбоа“, на ъгъла на Грийнуич и Дивисадеро, бе все така гъста.
Въпреки че пресечката имаше четири, а не три ъгъла, бяха я кръстили „Триъгълника“ по името на Бермудския триъгълник — там някъде самотниците изчезваха безследно за уикенда. Около десет часа всяка вечер от седмицата трите главни бара и улиците пред тях бяха претъпкани най-вече с млади юпита, но също и със и това придаваше на мястото уникалния му привилегирован характер синовете и дъщерите на по-старите фамилии от елита на Сан Франциско.
Тези хора не бяха излезли да се шляят — те притежаваха баровете й ресторантите и именно там си уреждаха срещи с приятелите си. Но повърхностният блясък и мирисът на власт привличаха и една забързана амбициозна тълпа от местни политици, музикални знаменитости или кинозвезди, дошли в града за кратко на снимки или на гости. Разбира се, не липсваха и останалите — в това число адвокати, както и травестити и пласьори на всякакви наркотици.
Тъй като на това място кипеше толкова бурен живот, навърташе се и постоянен контингент от паразити, който допринасяше за колорита. Двама изключително представителни и с дебели връзки полицаи на Сан Франциско — Дан Баскъм и Джери Сантанджело — даваха най-сладкия и доходоносен наряд в града. От осем до два дежурната им кола стоеше паркирана срещу входа на „Балбоа“ — присъствие, което рядко налагаше употребата на мускули. Заедно с Томи Амичи, шефа на обслужващия персонал в „Балбоа“, те пласираха кубински пури, билети за всяко театрално, културно или спортно събитие в района, като освен това държаха клирингови къщи. Преди няколко месеца Бей Гардиан беше изтипосал Амичи, твърдейки в материала си, че печели по осем хиляди долара на месец от паркиране на коли. Баскъм и Сантанджело, чиито имена също се споменаваха, бяха отказали да коментират доходите си или другите си недокументирани лудории.
Преди три месеца и половина Ейми Ву беше дошла за първи път тук и оттогава бе сред най-редовните посетители.
Тази вечер тя някак си се беше добрала до място на бара, преди нощната тълпа да нахлуе. Вече обърнала два коктейла „Космополитън“, седеше с изправен гръб на стола си, близо до главния вход. Черната кожена минипола разкриваше голяма част от кръстосаните й крака.
Макар шумът да не беше достигнал най-високите децибели, оглушителната музика, гласовете на стотината клиенти в пространство, което можеше удобно да побере не повече от осемдесет души, и звукът от телевизорите не позволяваха на никого да споделя интимни тайни. Вниманието на Ву беше раздвоено между бейзболния мач по телевизията и неангажиращия флирт с двама типа, Уейн еди-кой си и неговия приятел. Те изглежда не можеха да решат кой да й се пусне пръв. Уейн имаше брачна халка и Ву копнееше за мига, в който щеше да му напомни този факт.