Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Не — каза той, като поклати глава.
— Моля?
— Нищо, сигурен съм. — Но продължи. — Това е невъзможно, наистина, не го вярвам, обаче Елизабет има… Тоест имаше… Искам да кажа, той е още жив.
— Кои?
— Един от братята й. Тя имаше трима братя, но единият от тях, Тед, е луд. Живее на юг край езерото Елсинор. Не дойде на погребението.
— В психиатрия ли е?
— Не. Не е луд в клиничния смисъл, струва ми се. Само не е съвсем наред с ума, ако разбирате какво имам предвид.
— Обяснете ми. — Глицки извади малък бележник. — Тед. Фамилия?
— Рийд. Р-И-Й-Д.
— Добре. И в какъв смисъл е луд?
— Луд навярно не е точната дума. Ние го наричахме така помежду си. Роден е преждевременно и имаше проблеми с учението. Коефициентът му на интелигентност е някъде към осемдесет и пет. Това истински го угнетява. Не съм го виждал, мисля, от пет години или повече. Но Елизабет се опитваше да поддържа връзка с него и винаги му се обаждаше за рождения ден, за Коледа, изобщо по празниците. Тя си беше такава, не можеше да изостави брат си. — Той въздъхна. — Както и да е, знам, че говори с него на Коледа, защото извика децата да поздравят чичо си Тед.
— Той ни се разкрещя.
Глицки изненадано вдигна поглед. Рейнджър изтича към едно високо, тромаво, около четиринайсетгодишно момче с ръце в джобовете, което бе изникнало на вратата. Кеъри се изправи.
— Скот… Инспекторе, това е най-големият ми син Скот. Сигурен съм, че съжалява, задето подслушваше. Скот, инспектор… Извинете?
— Глицки. — Той стана и раздруса ръката на момчето.
Хубаво, здраво ръкостискане. Момчето го гледаше прямо в очите.
— Приятно ми е да се запознаем, сър.
Кеъри повиши тон.
— И другите ли сте тук?
След секунда двете по-малки сестри се озоваха в стаята. Личеше, че са плакали. Кеъри ги представи, Патриша и Карлийн, после отново се извини на Глицки.
Той махна с ръка и се взря в сина.
— Значи казваш, Скот, че чичо Тед ти се е разкрещял по телефона?
— Да, сър. Накрая се принудих да му затворя.
— За какво ти крещеше?
Скот хвърли поглед на баща си, който му кимна, и продължи:
— Заради подаръците, които бях получил.
— Какво за тях?
— Ами, той ме попита какво са ми подарили за Коледа и аз започнах да му изброявам нещата. Изведнъж той се развика: „Значи майка ти има толкова много пари?“ Така се нахвърли върху мен, все едно че мама беше длъжна да изпрати парите на него, вместо да ни глези…
— Той се обърна към баща си. — Мислиш ли, че може да е бил той, татко?
— Не. Не знам. Не мога да си представя… Той просто си е такъв — обясни Кеъри на Глицки. — Мисли, че само защото имаме малко пари, трябва… Просто не разбира. Но наистина е безобиден, струва ми се. Само малко луд.
— Той е откачен — каза синът. — Тотално превъртял.
За първи път на лицето на Кеъри се появи нещо като усмивка.
— Не мога да споря. Дори Елизабет мислеше, че е таралеж в гащите. А тя обичаше всички.
— И не е присъствал на погребението, така ли? — попита Глицки.
— Слава богу — каза Скот.
— Не — отвърна Кеъри. — Не можахме да го открием.
— Значи може и да не е на езерото Елсинор?
— Не знам. Не знам дали и другите братя са успели да се свържат с него.
— Той е бил, кучият син.
— Скот! Стига толкова, чу ли? — Тонът, с който бе отправен упрекът, не беше груб, но твърд и ефективен.
Момчето още беше ядосано, ала замълча. Кеъри се обърна към Глицки.
— Имам му адреса и телефонния номер и мога да ви ги дам, но ще се учудя, ако го намерите.
Глицки сви рамене.
— Човек никога не знае. Струва си да опитаме.
— Ще отида да ги донеса.
Когато Кеъри излезе, Глицки погледна децата.
— Някой от вас, приятели, има ли представа кой може да е искал да нарани майка ви?
Момичетата отново заплакаха тихичко. Рейнджър заскимтя край тях, а Скот се зае да ги утешава, като повтаряше, че се обзалага, че е бил чичо Тед.
Изведнъж собствените чувства на Глицки се надигнаха, заплашвайки да го задушат. Той се извърна за миг, изключително развълнуван.
Кеъри се върна с номера и адреса на Тед, записани върху жълта пощенска картичка. Подаде я с отсъстващ вид на Глицки и прегърна децата си, като им каза да се върнат в кухнята и да довършат вечерята си, после да измият съдовете и да се заловят с домашните си. Щял да отиде при тях след минута и да им помогне.
Когато излязоха, Глицки каза:
— Оправяте се добре с тях. Прекрасни деца.
— Приличат на Елизабет — рече той. — Аз съм само част от декора. — Той въздъхна за пореден път. — Забелязах, че момичетата пак плачат. Случи ли се нещо?
— Попитах ги дали имат представа кой може да е искал да нарани майка им.