Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
— Чудно — отбеляза Окланд. Това означаваше, че и той бе преживял в тръбата същите вълнения като мен. Какъвто сбъркан всезнайко си беше, сигурно бе разработил нещата в главата си. Разбрал бе точно колко трябва да е тясна тръбата, за да оживеем. Осъзнал бе колко странно е всичко. Бе приятно изненадан, че все още е жив. Също като мен. Настроението ми се беше повдигнало, макар и малко. Окланд разтърси глава като старо уважавано куче и отърси водата от косата си. Заприлича на току-що екзекутиран на електрически стол. Свали си калните обувки и погледна нагоре към мен.
— И сега какво, г-н Старк?
— Наричай ме просто Старк — казах аз. Реших, че Окланд ми харесва. От чисто професионална гледна точка той бе човек, с когото се работи добре. Правеше това, което му кажеш, не плещеше глупости, не прекъсваше мисълта ми с безполезни предложения и също така не се оплакваше много-много. Освен това бе доста спокоен за човек на неговата възраст и с неговото минало. Аз съм свикнал да попадам на непознати места. Такава е историята на моят живот. Повечето Действащи, с няколко многоуважаеми изключения, биха се нуждаели от месеци лечение след подобно изживяване. А ето го него, изчаква спокойно следващото събитие. Харесвах го и това някак компенсираше проблема дали и кога ще се върнем вкъщи. Но така или иначе проблемът си оставаше.
— Ето какво ще правим сега — станах аз. — Тръгваме.
— Накъде? — Окланд се намръщи и красноречиво впери поглед в мрака.
— Нанякъде. Няма смисъл да стоим тук. Всяко движение нанякъде повишава вероятността да намерим изход.
Той кимна с одобрение.
— Ти не си Действащ, нали?
— Не — усмихнах се аз. — Не ми прилича.
— Жалко.
Грабнахме обувките си в ръце и тръгнахме по насипа. Ивицата суша бе малко по-широка от въжетата, по които се разхождат акробатите. Уморихме се и слязохме да вървим по канала. Шляпахме във водата. Чудех се дали да се върнем към края на помещението или да продължим към центъра. Окланд посочи пода.
— Виж!
Наведох се и разбрах какво иска да ми покаже. Оттам се издигаха леки мехурчета.
— Сякаш има процеп.
— Може би — отговорих аз. Изпълзях няколко крачки нагоре по канала, гледайки водата. Наистина, съвсем скоро открих друг поток мехурчета. След минута осъзнах, че се повтарят по канала точно през един ярд. — Мисля, че тази сутрин си имат ситен дъжд в Стабилния.
— Умно — Окланд веднага ме разбра.
Наистина беше добре измислено. В началото не се досетих, защото повечето Квартали с покриви не си създават проблеми с времето. Последното нещо, което биха направили, бе да развиват методи за изкуствени природни явления. Но, разбира се, в Стабилния беше различно. Те все още имаха нужда от природни явления. Това, което отхвърляха, бе външния свят. И затова, вместо да изпомпват водата по възможно най-бързия начин, те убиваха два заека с един куршум. Окланд приближи следващия канал.
— Тук не се виждат мехурчета — забеляза той. — Явно по този начин контролират времето. За слънчев ден само пускат водата по каналите, без да отварят дупките. Днес ще вали.
— Нищо чудно, че имат нужда от толкова бърз компютър — поклатих глава. Не можех да разбера това огромно безсмислено изобретение. Ако можеха да възприемат света такъв, какъвто бе и да се отворят за него, те щяха да си имат нормален дъжд без всичкото това високотехнологично перчене. Беше умно, но и някак глупаво. Тогава ме озари една мисъл.
— Хрумна ми нещо — казах аз и лицето на Окланд веднага светна. Вълнуващо бе да видя как вярата му в мен нараства. Харесвам тази черта в клиентите си. — Ще се разделим и ще повървим в различни посоки. Ще огледаме.
— Разбирам — каза мъдро той. — Защо?
— Няма идеални неща. Трябва тук-там малки количества вода да се губят от цикъла вследствие на конденза, разпръскването и изпаряването. След време всичко тук би се пресушило, ако отнякъде, не приижда вода. Или пречистват водата от Кралския, или я получават от някъде другаде. Според мен е последното, защото виждам само една входна тръба.
— И откъде мислиш, че я получават?
— Всяко място е възможно — посочих тавана. — Върху този покрив пада дъждът, чиста вода от небето. Трябва да не са с всичкия си, за да не я използват. Може би има начин да разберем как влиза вътре.
Разделихме се. Взирахме се в сивия, безизразен таван, целия покрит с морски водорасли. Окланд се препъна в един насип и пльосна във водата. Престорих се, че нищо не съм забелязал. Не мисля, че подобно нещо ще ви се стори забавно, щом като веднъж разберете колко крехко е човешкото самочувствие. Вземете мен например. И ще разберете.