Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Окланд извика, но бях толкова далеч от него, че не можех да го видя. Крушките, прикрепени към насипите, хвърляха слаба светлина във водата, но не осветяваха голямо пространство. Той отново извика от мрака. Запътих се по посока на гласа му. Надявах се, че системата работи сама и никой инженер не я управлява.
Открих го. Действащият се бе изправил на един насип и примигваше нагоре. Присъединих се към него. Видях светлина и в същото време залитнах. Трябваше да се хвана за Окланд, за да не паднем двамата по лице във водата. Той успя да запази равновесие и ми се ухили. Отново погледнахме нагоре.
Над нас видяхме дупка с площ около три квадратни фута, покрита с решетка. Процепите бяха твърде малки, за да разберем какво има отвън, но можех да предположа. Външният свят.
С усилие повдигнах Окланд на раменете си. Щеше да се опита да отмести решетката. Един безкраен миг. Но все пак имах време да се упрекна, че не съм взел моя Фърт, когато излязох от апартамента си преди двеста години. Окланд натисна по-силно решетката и единият й край помръдна. Отвори се като люк и разкри това, което бе отвън.
Животът рядко е лесен и приятен. Въпреки доказателствата от последните дни, боговете ми помагаха много. В този случай със сигурност отсъстваха. Богът, който се грижеше „за почивката на Старк“ бе зает с бизнес или бе в дълга ваканция. Видяхме квадратен кладенец, дълбок най-малко дванайсет фута. Знаех, че стената на Стабилния е дебела, но чак пък толкова! Повърхността бе абсолютно гладка, без дръжки за ръцете, стълба или асансьор. Отгоре се виждаше друга решетка.
Окланд слезе. Аз сведох глава. Подплънките за ръцете ми ги нямаше. Дори и да откриехме някоя от тях, щеше да ни отнеме часове. В един момент се почувствах много, страшно много изморен.
— Така — опита се да повдигне духа ми Окланд. — Кой ще тръгне пръв нагоре?
Погледнах го бавно. Шегуваше се.
— Ти — усмихнах се аз и той също се засмя. Това бе достатъчно.
Накарах Окланд да се разкрачи и да се приведе, за да бъде възможно най-стабилната основа. Поставих леко левия си крак на рамото му, поизправих се и бързо повдигнах и другия крак. Постигнах равновесие.
Дотук добре. Стоях изправен в кладенеца. Следващата стъпка щеше да е непоносима и понеже знаех, че Окланд няма да ме издържи вечно, тръгнах.
— Дръж ми краката — той ме хвана здраво за глезените. Олюлях се така, че да се облегна на стената с рамене. После много внимателно повдигнах десния си крак с коляно близко до тялото. Окланд залитна леко и за миг помислих, че ще падна върху насипа по гръб, но той успя да се задържи. Промени положението на тялото си. Левият ми крак се опираше в гърдите му.
Пресегнах се и хванах десния си крак с ръка. Бавно го издърпах към мен. Беше трудна битка, но успях да го вкарам в кладенеца, притиснат силно в едната стена. Щом бях сигурен, че съм го наместил, издърпах и другия и го притиснах в срещуположната стена. Почувствах се относително стабилен. Леко превих гръб и раздвижих рамене да се наместя към стената. Натисках силно с крака встрани. Чух отдолу тихо хихикане.
— Ще млъкнеш ли, майната ти? — стараех се да не се разсмея. — Не е толкова лесно, колкото изглежда.
Нещата започваха да се оправят. Почувствах, че раменете ми бавно се издигат над нивото на краката. След известно време стана малко по-лесно. Минута по-късно постигнах нещо като седнало положение гърбът ми плътно до стената, краката вкаменени пред мен. Реших да притисна гръб в единия ъгъл. Така превърнах кладенеца в четириъгълник с различни ъгли и ми бе по-лесно да се изкатеря. С крака в срещуположните стени и с помощта на ръцете си, аз започнах да си проправям път нагоре, инч по инч.
Отне ми половин час. На два пъти ми се стори, че ще се изхлузя и ще падна долу върху притесненото лице на Окланд. Но изпънах гърди, успях да преодолея олюляването и продължих. Когато се изкачих до горе, сърцето ми биеше лудо, краката ми трепереха, мускулите ми бяха готови да се предадат. Заклещих се с гръб, колкото мога и посегнах към решетката. Не помръдна. Дори мъничко.
— Майната му — изскимтях тихо.
— Как върви? — извика Окланд.
— Лошо.
— Добре — каза той оптимистично. — Досега това винаги е било добър знак.
Реших, че има нещо, което мога да опитам, бръкнах внимателно в джоба си и извадих пистолета. Нагласих енергийното изстрелване на максимална дифузия, покрих лице и стрелях по решетката. Чу се свистене и капки разтопен метал ме изпръскаха.