Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Дори преди да отворя очи, силната светлина ми подсказа, че сме успели. Слънчевите лъчи струяха през процеп на решетката с диаметър около фут. Чух тих радостен вик. Окланд беше разбрал какво се е случило. Още няколко изстрела и дупката се разшири. Прокарах ръка навън и сграбчих нещо.
Извадих и другата си ръка и мъжествено показах глава и рамене. После беше лесно.
Претърколих се и останах да лежа няколко мига на земята, едва дишайки. Видях камъни наоколо и небе над мен, истинско небе. След малко се поизправих, седнах и се огледах. Бях леко замаян. Седях на дъното на широка и плитка падина. Очевидно бе планирана да насочва дъждовната вода към решетката. Навсякъде се виждаше само камък, във всички посоки освен в една. Зад мен, на около двеста ярда, камъни липсваха.
Показах се изморен през дупката и извиках на Окланд:
— Свали си якето и го увий около ръцете си!
През това време извадих микрокабела и спуснах надолу единия му край. Не бях абсолютно сигурен, че ще свърши работа. Микрокабелът беше предвиден да издържа малки товари. А Окланд, макар и да не беше едър, нито дебел, все пак бе цяло човешко същество.
— Няма да е лесно — казах аз. Окланд кимна разбиращо. — Увий се, колкото можеш. — Той хвана края на кабела и омота с него няколко пъти увитите си ръце.
Застанах над отвора с добре закотвени в земята крака и натисках бутона за свиване. Известно време всичко вървеше гладко — главата и раменете му влязоха в кладенеца. И тогава тихото бръмчене се усили и премина в скърцане. Степента на изкачване спадна забележимо. Кабелът се извиваше бавно нагоре. Едната ръка на Окланд хвана края на решетката. Почти се бе закрепил, когато свивачът отказа. Чу се изсъскване. Хвърлих се и сграбчих ръката на Действащия. Без малко и двамата да полетим надолу. Якето му се изхлузи, но успях с другата си ръка да го хвана за китката и да го издърпам. Помогнах му да излезе. Строполихме се на земята.
Дълго време лежахме така. За момента това изглеждаше най-правилното.
Осем
Знаете онези мисли, които ни навестяват понякога. Сигурни сте, че нещо не е наред, има нещо, което ви тревожи, но не разбирате точно какво е? Обикновено забравяте за него и малко по-късно то ви връхлита с голяма сила.
За една кратка секунда ме навести подобна мисъл.
И аз я забравих.
Толкова бях изтощен, че горещият камък ме унесе и подремнах няколко минути. Окланд седеше до мен и гледаше ръцете си. Поизправих се и го погледнах. Това, което видях, ме обезпокои. За пръв път виждах лицето му на близка до нормалната светлина след ресторанта в Сила преди дванайсет часа. За това време то се беше променило значително. Изглеждаше не само изтощен, но и много болен. Строгото му лице бе пребледняло, видях тъмни кръгове под очите му. Изкашлях се да му дам знак, че съм буден. Той се обърна стреснат. За миг ми заприлича на разтревожен млад мъж. Усмихна се и отново стана разтревожен мъж на шейсет.
— Вече съм бил на ръба. Пътят надолу е дълъг, да знаеш. Ще се гмуркаме или какво?
Почти се задуших от смях. Стабилния е висок около осемстотин ярда. Той се усмихна внимателно. Надяваше се да кажа, че, разбира се, няма да се гмуркаме и вместо това ще го науча да лети. За да приключа мъките му, аз извадих видеофона си.
— Не — отговорих аз. — Да се надяваме, че ще пътуваме удобно.
Набрах номера на Шелби от Квартала Брандфийлд и след по-малко от пет позвънявания искрящото й лице се показа.
— О, Божичкоо, Старк! Как си?
— Добре. Как е купонът?
— Чудесно, Старк, наистина… къде си, Старк?
— Върху Стабилния Квартал.
— Божичкоо…
— Знам, знам. Виж, Шелби. Имам нужда от помощ.
— Имаш я, изцяло.
— Трябва някой да ме вземе оттук.
— Добре. Аз мога да го направя. Приемам. Абсолютно.
— Има един проблем, Шелби.
— Ъхъ? Казвай!
— Двама сме.
— Не е голяма работа. Ще бъде тесничко и няма да мога да пристигна веднага, но ще дойда.
Приседнах облекчен.
— Шелби? Ти си хубав човек и аз оценявам приятелството и подкрепата ти.
— Ще го направим заедно, Старк, заедно. Оглеждай се за мен следващия половин час. Чао!
Изгасих видеофона. Отдъхнах си.
— Коя беше тя?
— Приятелка. Има хелипортер.
— Стори ми се малко… напрегната.
— Добре си е. Просто е от Брандфийлд, това е всичко.
Брандфийлд бе Квартал за богаташи, чист и обикновен Квартал. Всеки възрастен там бе или лекар, или адвокат, или зъболекар, или съпруга. Красивите им дъщери се разхождаха насам-натам, устройваха партита, пазаруваха и чакаха реда си да станат лекар, адвокат или съпруга на зъболекар. Около една трета от площта на Квартала бе заета от игрища за голф. Битката да си член на най-престижния клуб бе изключително жестока. Първите три клуба не биха допуснали абсолютно никого да стане нов член.