Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
— Нямаш представа колко ми е смешна твоята дилема — каза тя, вместо обяснение. — Това ми доказва, точно както и случката, когато ти видя сенките да се движат, че освобождаваш енергията си. Ти започваш да опразваш склада си. Колкото повече неща от инвентара си изхвърляш, толкова повече място правиш за други неща.
— Като какви например? — попитах аз, все още раздразнена. — Да виждам как сенките се движат и да чувам гласове ли?
— Може би — неопределено отвърна тя. — Или пък дори да видиш хората, на които принадлежат сенките и гласовете.
Заинтересувах се за какви хора говори, но тя отказа Да приказваме повече за това. Внезапно стана и заяви, че иска да се връщаме вкъщи, за да включи генератора, преди да е станало прекалено тъмно.
8.
Не бях виждала Клара три дни; някакви тайнствени скитания я бяха отнесли някъде. Вече й беше станало навик да ме оставя без никакво предупреждение сама в къщата за дни наред единствено в компанията на Манфред; и макар че цялата къща беше на мое разположение, аз никога не се осмелих да надникна извън всекидневната стая, моята спалня, гимнастическия салон на Клара, кухнята и, естествено, тоалетната. Имаше нещо в къщата и земите на Клара, особено когато тя отсъстваше, което ме изпълваше с ирационален страх. В резултат от това, когато оставах сама, аз спазвах строго установен режим, което ми действаше успокоително.
Обикновено се събуждах около девет часа, приготвях си закуска в кухнята на котлон, понеже още не умеех да наля готварската печка с дърва, опаковах си лек обяд и после отивах в пещерата да правя прегледа или на дълга разходка с Манфред. Обикновено се връщах късно следобед и се залавях с кунг-фу в гимнастическия салон на Клара. Салонът беше просторен, със сводест таван, лакиран дървен под и поставка, боядисана с черен лак, на която бяха изложени различни оръжия за бойни изкуства. До стената срещу вратата имаше подиум, застлан със сламена рогозка. Веднъж попитах Клара за какво е този подиум. Отговори ми, че там правела медитацията си.
Никога не бях виждала Клара да медитира, защото винаги когато влизаше в тази постройка, тя заключваше вратата. Всеки път когато я питах какъв вид медитация практикува, тя отказваше да обсъжда този въпрос. Единственото, което открих, бе, че тя нарича това „сънуване“.
Клара ми бе позволила свободен достъп до салона винаги когато самата тя не го ползваше. Когато оставах сама в къщата, обикновено ме влечеше към този салон — там намирах емоционална утеха, защото беше пропит с присъствието и силата на Клара. Именно там тя ме обучаваше на крайно интригуващ стил кунг-фу. Никога не бях се интересувала от китайски бойни изкуства, защото японските ми учители по карате винаги подчертаваха, че движенията от този стил са прекалено усложнени и обременителни, за да имат някаква практическа стойност. Те системно изказваха пренебрежение към китайските стилове и възхваляваха своите, като казваха, че макар корените на карате да са в китайските стилове, техните форми и приложение са дълбоко изменени и усъвършенствани в Япония. Като невежа в бойните изкуства, аз вярвах на учителите си и напълно отхвърлях всякакви други стилове. Затова и не знаех какво да мисля за този стил кунг-фу, който Клара практикуваше. Но въпреки невежеството ми едно нещо ми беше ясно: тя несъмнено беше изключителен майстор.
След като се упражнявах около един час в салона на Клара, аз се преобличах и отивах в кухнята да хапна. Там неизменно ме чакаше нещо сготвено и сервирано на масата, но обикновено бях така прегладняла след упражненията, че омитах каквото и да ми беше приготвено, без изобщо да се замисля как се е озовало там.
Когато я разпитах за това, Клара ми бе отговорила, че когато я няма, в къщата идва пазачът и готви. Той явно се занимаваше и с прането, защото обикновено намирах дрехите си грижливо сгънати и подредени на купчина до вратата на стаята си; оставаше ми само да ги изгладя.
Една вечер след усилена работа, която Манфред наблюдаваше и от време на време критично изръмжаваше, аз получих такъв прилив от енергия, че реших да наруша режима си и да се върна в пещерата, за да продължа прегледа, въпреки че вече беше тъмно. Така се бях разбързала да отида там, че забравих да взема фенерчето. Вечерта беше облачна, но въпреки пълния мрак нито веднъж не се спънах по целия път. Влязох в пещерата и се заех с прегледа, като визуализирах и вдишвах спомени за всичките си инструктори по карате, както и за всяка демонстрация и състезание, в които бях участвала. Това ми отне по-голямата част от нощта, но когато свърших, се почувствах напълно пречистена от предубежденията, наследени от моите учители в течение на подготовката ми.