Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
Вцепених се от страх. Не смеех да се отнеса лековато към думите на Клара, защото тя винаги говореше сериозно. Мисълта да загубя човешкото в себе си, такова, каквото го имах, и да скоча в една бездна, беше повече от ужасяваща. Понечих да я попитам дали знае кога ще ми се яви този вход, но тя продължи обяснението си.
— А истината е, че този вход винаги е пред нас — каза Клара, — но само хората със спокоен ум и сърце в мир могат да видят или почувстват наличието му.
Тя ми обясни, че да се нарича това вход, не е метафора, защото понякога наистина се явява направо като врата, черна пещера, ослепителна светлина или някакво друго въобразимо нещо, дори око на дракон. Каза, че в това отношение метафорите на ранните китайски мъдреци съвсем не са били просто измислица.
— Друго, което са вярвали древните китайски търсещи, е, че невидимостта е естествена последица от постигането на спокойно безразличие — каза тя.
— Какво е спокойно безразличие, Клара?
Вместо да ми отговори направо, тя ме попита дали някога съм виждала очите на бойни петли.
— Никога през живота си не съм гледала бой на петли — отговорих аз.
Клара ми обясни, че погледът в очите на бойния петел не е погледът, който се вижда в очите на обикновените хора или животни, защото техните очи отразяват топлина, съчувствие, гняв, страх.
— В очите на бойния петел няма нищо от това — разказа ми Клара. — Вместо това те отразяват едно неописуемо безразличие, нещо, което се намира и в очите на тези, които са направили големия преход. Защото те не гледат навън към света, те са се обърнали навътре, за да съзерцават това, което още не присъства.
— Окото, което гледа навътре, е неподвижно — продължи Клара. — То не отразява човешки грижи или страхове, а празнотата. Виждащите, които са се вглеждали в безпределното, свидетелстват, че безпределното им отвръща със студено, непоклатимо безразличие.
7.
Един следобед, малко преди свечеряване, с Клара поехме по дългата, живописна пътека от пещерата към къщи, когато тя предложи да поседнем и да си починем в сянката на едни дървета. Загледахме се в сенките, които дърветата хвърляха върху земята, когато внезапен порив на вятъра раздвижи листата. Листата затрептяха във вихрушка от светлина и мрак, като породиха вълнички в сенките на земята. Когато вятърът стихна, листата отново станаха неподвижни, а също и сенките.
— Умът е като тези сенки — каза тихо Клара. — Когато дишането ни е спокойно, умът ни се умиротворява. Ако дишането ни е неравномерно, умът трепти като листа във вятъра.
Опитах се да установя дали дишането ми е равномерно или неспокойно, но не можах да определя.
— Ако дишането ти е възбудено, умът става неспокоен — продължи Клара. — За да успокоиш ума, най-добре е да се заемеш да успокоиш дишането си.
Тя ми каза да изправя гръб и да се концентрирам над дишането си, докато то стане леко и ритмично като на дете.
Отбелязах, че когато човек е бил физически натоварен, както бяхме ние току-що, докато се изкачвахме по хълмовете, тогава дишането му едва ли може да бъде леко като на дете, което просто си лежи и нищо не прави.
— Освен това — казах аз — нямам представа как дишат децата. Не съм имала около себе си често деца, а когато е имало, не съм обръщала внимание как дишат.
Клара се премести по-близо до мен и сложи едната си ръка на гърба ми, а другата — на гръдния кош. За мои ужас тя натисна с двете си ръце, докато така ме стегна, че щях да се задуша. Опитах се да се отдръпна, но тя ме притискаше с желязна хватка. За да компенсира недостига на въздух, стомахът ми започна да се свива и отпуска ритмично и тялото ми отново започна да се изпълва с въздух.
— Така дишат децата — каза тя. — Запомни това усещане от движенията на стомаха си, за да можеш да ги възпроизвеждаш независимо дали вървиш, правиш упражнения, или просто си лежиш, без нищо да правиш. Сигурно няма да повярваш, но ние сме толкова цивилизовани, че ни се налага отново да се учим да дишаме както трябва.
Тя отдръпна ръцете си от гърба и гърдите ми.
— Сега остави въздуха да се вдигне нагоре и да изпълни гръдния кош — нареди ми тя. — Но не го оставяй да нахлуе в главата ти.
— Няма начин въздухът да нахлуе в главата ми — разсмях се аз.
— Не приемай думите ми толкова буквално — смъмри ме тя. — Когато казвам въздух, аз всъщност говоря за енергията, произтичаща от дишането, която навлиза в корема, 1ръдния кош и после в главата.
Не се сдържах да не се разсмея от сериозния й вид. Подготвих се за поредната атака от китайски метафори. Тя се усмихна и ми намигна.
— Моята сериозност е естествена последица от размерите ми — каза тя през смях. — Ние, едрите хора, винаги сме по-сериозни от дребните, жизнерадостни човеци. Нали е така, Тайша?