През страната на скипетарите

— Аллах да благослови началото на пътуването ти! Откъде идваш?

— Пътуването ми започна от Радова.

— И накъде отиваш?

— В Остромджа, където ще пристигна благополучно, ако не ми откажеш благословията си.

— Нека те придружава винаги! Срещна ли много пътници?

— Не, шериф. Пътят беше толкова пуст, че спокойно можех да посветя мислите си на благодеянията на Аллаха.

— Значи не си видял никого?

— По пътя срещнах само куриера Тома от Остромджа.

— Говори ли с него?

— Разменихме няколко думи. Беше се отбил при колибите, където и ти скоро ще стигнеш, на мястото, при което пътят минава над Струмица.

— Ти отбива ли се там?

— Не, нямах време.

— Но може би знаеш къде отсяда куриерът, като ходи в Радова.

— Ще го търсиш ли?

— Вероятно.

— Както сигурно ще предположиш, той не отсяда в хан, а при един роднина. Като ти кажа името му, би могъл да го намериш макар и не без помощ, защото не мога да ти опиша точно улиците. Затова ще те помоля в Радова да попиташ още веднъж.

— Благодаря ти. Нека Аллах те води!

— А за теб да се отвори небето!

Турчинът продължи да крачи напред, а и аз яздех спокойно, както и досега.

Вече можех да си представя ситуацията. Двамата аладжи явно не се появяваха в Радова, защото би могло да бъде опасно за тях. Значи сигурно са чакали Тома в махалата с колибите. Какво щяха да предприемат по-нататък, зависеше единствено от съобщението на куриера. В никакъв случай нямаше открито да ни нападнат, а беше съмнително дали ще се осмелят да стрелят коварно от засада, щом вече знаеха, че сме неуязвими. Имаше още време до обяд. Затова мислех, че все още ще мога да намеря разбойниците в махалата. Куриерът вече сигурно им беше казал, че ще тръгна едва по това време. Значи имаха достатъчно време, да си намерят скривалище. Радвах се, че мога да им погодя номер и безпрепятствено да мина покрай тях.

След около половин час стигнах до махалата, състояща се само от няколко къщи. Пътят правеше завой под прав ъгъл към моста, което ми даде възможност да хвърля поглед към задната част на една постройка, намираща се близо до него. Там пасяха две крави, няколко овце и три коня, два от които — на бели и тъмнокафяви петна — бяха оседлани. Веднага забелязах, че са мелези и вероятно са от кобила мешерди. Тези коне са здрави, непретенциозни, имат яки вратове и едри задни крака, въпреки това са много бързи и издръжливи. Един добър ездач би могъл да очаква от подобен кон много.

Дали не бяха това конете на двамата аладжи? Може би се намираха в къщата, покрай която непременно щях да мина? Много ми се искаше да говоря с тях, но това трябваше да стане възможно най-непринудено, за да не събудя подозрението им.

Като минах завоя, видях и предната част на къщата. Имаше издаден напред покрив, подпрян с четири колони, под който имаше няколко маси и пейки, сковани от груби дъски. Бяха празни с изключение на една, където седяха двама мъже. Видяха ме, че идвам. Изглежда, внимателно се оглеждаха и на двете посоки, защото хора от такова тесто винаги трябва да са нащрек. Забелязах с какъв изпитателен и недоверчив поглед ме наблюдаваха и се престорих, че имам намерение да подмина. Тогава обаче те станаха от местата си и направиха няколко крачки напред.