Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
Повярвай ми.
— Само питам. — Кайл се усмихна и захвърли вече празния тиган в мивката. — Значи
излизаш с две мацки. Те какви са?
— Те са много, много… различни. — Дори, помисли си Саймън, са пълна
противоположността. Мая беше спокойна и уравновесена, Изабел живееше за купона. Мая
беше като постоянна неподвижна светлина в тъмнината, Изабел беше като горяща звезда,
шеметно движеща се в пространството. — И двете са прекрасни. Красиви и умни…
— Но не знаят една за друга? — Кайл се облегна на плота. — Изобщо ли не подозират?
Без да усети, Саймън започна да обяснява как, когато се върнал от Идрис (макар и да не
спомена мястото по име), и двете започнали да го канят да излизат. А той харесвал и двете, и приемал. После нещата станали романтични, но така и нямал възможност да обясни на
всяка, че се среща и с друга. Докато се усети, всичко станало много сериозно, а той хем не
искал да нарани никоя от тях, хем не знаел какво да прави.
— Ами, ако питаш мен — каза Кайл и се обърна да изхвърли остатъка от кафето си в
мивката, — трябва да избереш едната и да спреш да си играеш игрички. Само казвам.
Тъй като беше с гръб към него, Саймън не виждаше лицето му и за момент си помисли, че
Кайл е ядосан. Гласът му прозвуча нетипично грубо. Когато Кайл се обърна обаче,
изражението му беше открито и дружелюбно както винаги. Саймън реши, че сигурно си е
въобразил.
— Знам. Прав си. — Той погледна към спалнята. — Виж, наистина ли нямаш нищо против
да остана? Мога да се изнеса, когато кажеш…
— Няма проблеми. Остани колкото искаш — Кайл отвори едно чекмедже, започна да рови и
накрая намери комплект ключове. — Тези са за теб. Тук си добре дошъл. Аз трябва да
отивам на работа, но ти остани колкото искаш. Можеш да поиграеш на „Хало” или на нещо
друго. Тук ли ще си, когато се върна?
Саймън сви рамене:
— Може би не. В три имам проба на рокля.
— Супер — каза Кайл, провеси куриерската чанта през рамо и тръгна към вратата. —
Накарай ги да ти ушият нещо в червено. Това е твоят цвят.
— Какво мислиш? — попита Клеъри, когато излезе от пробната.
Завъртя се да я огледат. Саймън, седнал на един от неудобните бели столове в „Булчински
магазин на Серин”, смени позата си, трепна и каза:
— Изглеждаш добре.
Изглеждаше много повече от „добре”. Клеъри беше единствената шаферка на майка си и
затова можеше да си избере каквато рокля поиска. Беше се спряла на много изчистена златна
копринена рокля с тесни презрамки, която стоеше изящно на крехката й фигура.
Единственото й бижу беше пръстенът на Моргенстърн, който носеше на верижка около
врата си; обикновената сребърна верижка подчертаваше ключицата й и извивката на гърлото
й.
Ако беше видял Клеъри облечена като за сватба преди няколко месеца, Саймън щеше да
изпита смесени чувства: мрачно отчаяние (тя никога нямаше да го обикне) и вълнение (или,
може би щеше, ако намереше смелост да й каже какво чувства). Сега това го накара само да
почувства единствено тъга.
— Добре? — повтори Клеъри. — Само толкова? Боже! — тя се обърна към Мая. — А ти
какво мислиш?
Мая се беше отказала от неудобните столове и седеше на пода, облегната на украсена с
тиари и дълги воали стена. Беше поставила електронната игра на Саймън на коленете си и
изглеждаше меко казано обсебена от „GTA”.
— Не питай мен. Аз мразя рокли. Ако можех, щях да ходя на сватбите по дънки.
Това беше истина. Саймън рядко виждаше Мая облечена с нещо различно от дънки и
тениска. В това отношение беше пълна противоположност на Изабел, която обличаше рокли
и слагаше високи токчета и в най-неподходящите моменти. Макар че, след като веднъж я
беше видял да ликвидира демон вермис с тънкото си токче на ботуша, вече не се
притесняваше толкова от това.
Звънчето в салона иззвъня и влезе Джослин, следвана от Люк. Двамата държаха чаши
димящо кафе, Джослин гледаше Люк с пламнали бузи и блеснали очи. Саймън си спомни
думите на Клеъри, че били отвратително влюбени един в друг. Той самият не мислеше, че е
отвратително, вероятно защото не бяха негови родители. И двамата изглеждаха щастливи и
според него това беше много хубаво.
Очите на Джослин се разшириха, която видя Клеъри.
— Скъпа, изглеждаш великолепно!
— Да, това и трябва да кажеш. Ти си ми майка — отвърна Клеъри, но все пак се усмихна. —
Хей, това случайно да е кафе?
— Да. Като извинение, че закъсняхме — отвърна Люк и й подаде чашата. — Задържаха ни.