Проклятието на краля

— Както виждате — казва тя мрачно.

— Идвам от Уестминстър — казвам, като се настанявам на едно ниско столче до стола ѝ. — Имах ужасен разговор с нейна светлост.

Тя кимва, сякаш това не я изненадва.

— Тя ме разпитваше относно брака ви с… — дори сега, три години по-късно, не мога лесно да изрека името му. — С нашия принц — поправям се.

— Сигурно. Тя е много против мен.

— Защо, как мислите? — питам любопитно.

Тя ми хвърля дяволитата си момичешка усмивка:

— О, нима е била любяща свекърва на братовчедка ви, кралицата? — пита тя.

— Не беше. И двете се ужасявахме от нея — признавам.

— Тя не е жена, която харесва обществото на жени — отбелязва Катерина. — Тъй като синът ѝ е вдовец, а внукът ѝ — неженен, тя е господарка на двора. Не иска една млада жена да пристигне тук, весела, любяща и щастлива, превръщайки това място в средище на начетеност, елегантност и удоволствия. Не е много мила дори към внучката си, принцеса Мери, защото тя е толкова красива. Вечно ѝ повтаря, че външността не означава нищо, и че би трябвало да се стреми към смирение! Тя не обича хубави момичета, не обича съперници. Ако изобщо позволи на принц Хари да се ожени, то ще е за някоя млада жена, с която да може да се разпорежда. Ще го омъжи за дете, за някое момиче, което дори не може да говори английски. Тя не иска жена като мен, която знае как трябва да се правят нещата и ще се постарае те да се правят така, и в кралството да настъпи ред. Не ѝ трябва човек, който ще се опита да убеди краля да управлява, както е редно.

Кимвам. Точно това съм си мислила.

— Опитва се да не ви допуска в двора?

— О, тя успява, и тържествува — посочва излинелите завеси на стаята и местата по стените, където висят празните рамки за скъпите гоблени. — Кралят не ми плаща издръжката, която ми се полага; принуждава ме да преживявам с нещата, които донесох със себе си от Испания. Нямам нови рокли, затова, когато ме канят в двора, изглеждам нелепо в дрехи по испанската мода, целите кърпени. Нейна светлост се надява да пречупи волята ми и да ме принуди да помоля баща си да ме прибере у дома. Но дори и да го помоля, той не би ме прибрал обратно. Хваната съм тук в капан.

Ужасена съм. Двете изпаднахме от такова благоденствие до такава нищета за толкова кратко време.

— Какво ще правите, Катерина?

— Ще чакам — казва тя с тиха решителност. Навежда се близо до мен и допира уста до ухото ми: — Той е на четиридесет и осем години, в лошо здраве е, едва диша заради проблемите с гърлото. Ще чакам.

— Не казвайте нито дума повече — казвам нервно. Хвърлям поглед към затворената врата и към сенките по стените.

— Нейна светлост поиска ли от вас да се закълнете, че Артур и аз сме живели като мъж и жена? — пита ме тя направо.

— Да.

— Какво отговорихте?

— Отначало ѝ казах, че не съм видяла доказателства за това, и че не бих могла да бъда сигурна.