Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Хората са толкова бедни, че ми е съвестно да вземам нещо от тях. Откривам, че пресмятам колко яйца мога да очаквам от жена, която има само шест кокошки. Настоявам да получаваме дял от меда на човек, който има само един кошер и складира медените пити още от лятото. Когато фермерът Страйд заколва една крава, която е паднала в канавка и си е счупила врата, изисквам своя дял от месото до последната унция; настоявам да получа и лой, и част от кожата ѝ, за да направим кожа за обувки. Не се държа като добра господарка, проявявам алчност по време на нещастието му, влошавам още повече един лош за него момент, тъй като кралската хазна посяга алчно към моята.
Изпращам мъжете от домакинството си на лов за елени, за фазани, за чапли, за водни кокошки, всичко, което става за ядене. Ловецът на зайци трябва да носи повече зайчета, момчето, което опразва гнездата на гълъбите, свиква да ме чака в подножието на стълбата си. Тревожа се, че хората крадат от мен, и започвам да крада от тях, като настоявам да си получа не само дължимото, но и отгоре.
Превръщам се в една от онези господарки, които презирам; превръщаме се в семейство, ненавиждано от арендаторите си. Майка ми беше най-богатата наследница в Англия; баща ми беше брат на краля. Те задържаха последователите, арендаторите и поддръжниците си чрез постоянна, открита щедрост. В Лондон дядо ми хранеше всички, които се събираха пред портите на дома му. Всеки можеше да дойде по времето за вечеря и да си тръгне с толкова месо, колкото може да набучи на острието на камата си. Аз съм тяхна наследница, но предавам техните традиции. Мисля, че почти обезумявам от тревогата за пари, болезненото свиване на стомаха ми понякога се дължи на безпокойство, а друг път на глад, а аз съм толкова измъчена, че вече не мога да правя разлика.
Тръгвам си от църква един ден, когато чувам един от старейшините на селото да се оплаква на свещеника и да го моли да се намеси.
— Отче, трябва да говорите с нея. Не можем да си плащаме дължимото. Дори вече не знаем какво дължим. Тя прегледа всички договори за наем с години назад и откри още глоби. По-лоша е от някой Тюдор, по-лоша е от краля, като преглежда законите и ги обръща в своя полза. Оставя ни да гладуваме.
Така или иначе, и това не е достатъчно. Не мога да купя на момчетата си нови ботуши за езда, не мога да изхранвам конете им. Продължавам да се боря една година, опитвайки се да отрека, че заемам от себе си, че ограбвам собствените си арендатори, крада от бедните, но после осъзнавам, че всичките ми окаяни опити са се провалили.
Разорени сме.
Никой няма да ми помогне. Вдовството ми е срещу мен, бедността ми е в мой ущърб, името ми е срещу мен. И най-лошото от всичко: майката на краля е срещу мен и никой няма да се осмели да ми помогне. Двама от братовчедите ми все още са затворени в Тауър; те не могат да ми помогнат. Само моят сродник Джордж Невил отговаря на десетките писма, които изпращам. Предлага да отгледа най-големите ми момчета в дома си, и аз ще трябва да отпратя Хенри и Артур там с обещанието, че ще ги взема колкото мога по-скоро, че няма вечно да бъдат далеч от дома, че ще се случи нещо, което да ни събере отново, да ги върне вкъщи.
Подобно на губещ комарджия им казвам, че скоро ще дойдат добри времена, но се съмнявам, че някой от двамата ми вярва. Управителят ми, Джон Литъл, ги отвежда в дома на братовчеда Невил, имението Бърлинг в Кент, с последните ни коне, а самият Джон възсяда едър впрегатен кон, Хенри язди ловния си кон, а Артур — понито, за което е вече твърде голям. Опитвам се да се усмихвам и да им махам, но сълзите ме заслепяват и едва ги виждам — само бледите им лица и големите им изплашени очи, две момчета в парцаливи дрехи, потеглящи надалече от дома си, без никаква представа за мястото, на което отиват. Не зная кога ще ги видя отново, няма да бдя над детството им и да ги пазя, както се надявах да сторя. Няма да ги възпитам като Плантагенети. Не успях да изпълня дълга си като тяхна майка и те ще трябва да пораснат без мен.