Проклятието на краля

Потресена съм от тази новина.

— Не! Мислех, че е сгодена и ще се омъжи за принц Хари.

Той поклаща глава.

— Още не е общоизвестно, но не могат да се споразумеят за условията — казва. — Бедното дете, мисля, че е много самотна в големия си дворец без никого освен изповедника си и дамите си. За нея е по-добре да си отиде у дома, отколкото да живее сама тук, а нейна светлост не желае тя да идва в двора. Но нека това си остане между нас двамата. Не знам дори дали са ѝ казали вече. Ще отидете ли да я видите, докато сте в Лондон? Знам, че много ви обича. Бихте могли да я посъветвате да приеме съдбата си с радост и достойнство. Наистина мисля, че ще бъде по-щастлива у дома, отколкото да чака и да се надява тук.

— Ще го направя. Толкова съжалявам!

Той кимва.

— Животът ѝ не е лесен. Остана вдовица толкова млада, а сега е принудена да се прибере у дома отново като вдовица. Но нейна светлост намира напътствия в отговор на молитвите си. Тя смята, че Божията воля е принц Хари да се ожени за друга. Вдовстващата принцеса не е за него.

Стражите отстъпват встрани да направят път на епископа, и отварят вратите на приемната. Тя е претъпкана с молители; всеки иска да се представи пред нейна светлост и да я помоли за една или друга услуга. Всички дела, полагащи се на кралица, са паднали на нейните плещи, а тя има и собствени големи земи, които да управлява. Тя е един от най-заможните земевладелци на кралството, безспорно най-състоятелната жена в Англия. С нейни дарения са създадени колежи и параклиси, построила е болници, църкви, колежи и училища, и всички те изпращат представители да ѝ докладват или да молят за благоволението ѝ. Оглеждам стаята и пресмятам, че около двеста души чакат да се срещнат с нея. Аз съм една от твърде многото.

Но тя ме забелязва и ме избира сред всички. Влиза в стаята от параклиса, с дамите си, вървящи две по две зад нея, носейки молитвениците си, сякаш са подбрани монахини от малък манастир, и се оглежда с острия си, наблюдателен поглед. Вече е на повече от шейсет години, лицето ѝ е покрито с дълбоки бръчки и смръщено, но главата ѝ е изправена под тежката ѝ триъгълна шапчица, и макар да се обляга на една от дамите си, докато върви през стаята, подозирам, че го прави просто за показност; може да върви също толкова добре и сама.

Всички ѝ правят толкова ниски реверанси и поклони, сякаш е кралицата, чиито покои заема. Снишавам се в реверанс, но държа главата си изправена и се усмихвам: искам тя да ме види. Привличам погледа ѝ, и когато тя спира пред мен, целувам ръката, която ми поднася, а когато показва с жест, че мога да се изправя и се надвесва напред, я целувам по меката старческа буза.

— Скъпа братовчедке Маргарет — казва тя хладно, сякаш сме се разделили като добри приятелки едва вчера.

— Ваша светлост — отвръщам.

Тя ми кимва да тръгна редом с нея. Заемам мястото на придворната ѝ дама и тя се обляга на ръката ми, докато вървим през множеството. Забелязвам, че съм публично удостоена с вниманието ѝ.