Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Непоносимо ми е да си представям бъбривия си, жизнерадостен син, принуден да мълчи на място с такава свята дисциплина. Опитвам се да се успокоявам с мисълта, че Бог ще проговори на Реджиналд в студената тишина и ще го призове да му служи. Реджиналд ще се научи да мълчи, точно както се научи да говори. Ще се научи да цени собствените си мисли и да не се смее, да не танцува, да не лудува и да не се закача с по-големите си братя. Отново и отново си внушавам, че това е голям шанс за моето будно момче. Но в сърцето си знам, че ако Бог не призове това малко момче към живот, отдаден на свята служба, ще се окаже, че съм хвърлила будното си, обичливо момче в безмълвен затвор за цял живот.
Сънувам го заключен в мъничка килия, събуждам се стреснато и извиквам през плач името му. Блъскам си ума да измисля някакъв друг начин, по който да постъпя с него. Но не познавам никого, който би го взел на обучение, а нямам пари да го дам като чирак, и освен това — какво би могъл да прави? Той е Плантагенет — не мога да го дам да се учи за обущар. Редно ли е един наследник на династията Йорк да разбърква малцовата смес за някой пивовар? По-добра майка ли ще бъда, ако го изпратя да се учи на ругатни и сквернословия, докато изпълнява поръчки в някой хан, вместо на молитви и мълчание в един благочестив орден?
Епископ Фишър му е намерил място, място, където ще е в безопасност, където ще го хранят и образоват. Трябва да се съглася. Не мога да направя нищо повече за него. Но когато си представям своя весел, безгрижен син на място, където единственият звук е тиктакането на часовника, отброяващ часовете до следващата литургия, не мога да попреча на очите си да се замъглят от сълзи.
Мой дълг е да разруша дома и семейството си, които създадох така гордо, когато станах лейди Поул. Викам всички домашни слуги и конярите в голямата зала и им казвам, че са ни застигнали тежки времена и че ги освобождавам от служба. Изплащам им надниците до този ден; не мога да предложа повече, макар да знам, че ги хвърлям в нищета. Казвам на децата, че трябва да напуснем дома си, и се опитвам да се усмихвам и да им внуша, че това е приключение. Казвам, че ще бъде вълнуващо да живеем другаде. Затварям и заключвам замъка в Стортън, където съпругът ми ме доведе като булка, и където се родиха децата ми, като оставям само Джон Литъл като управител, за да събира наемите и таксите. Две трети трябва да изпраща на краля, една трета ще изпраща на мен.
Потегляме на коне от дома си, Джефри е в ръцете ми, докато яздя на странично седло зад Джон Литъл, Урсула язди малкото пони, а Реджиналд изглежда миниатюрен върху стария ловен кон на брат си. Язди добре; притежава бащиното си умение да се разбира с конете и хората. Ще му липсват конюшните и кучетата, и веселият шум на стопанския двор. Не мога да се заставя да му кажа къде ще отиде. Непрекъснато си мисля, че докато сме на път, той ще ме попита къде отиваме, и че ще намеря смелост да му кажа, че трябва да се разделим: Урсула, Джефри и аз в една религиозна обител, а той — в друга. Опитвам се да се залъгвам, че той ще разбере, че това е съдбата му — не каквато бихме избрали, и въпреки това неизбежна. Но в доверчивостта си той не ме пита. Приема, че ще останем заедно; не му хрумна, че може да бъде отпратен.
Той е потиснат, че напуска дома си, докато малкият Джефри е развълнуван от пътуването, а Урсула отначало е бодра, а после започва да хленчи. Реджиналд нито веднъж не ме пита къде отиваме, и тогава започвам да си представям, че по някакъв начин вече е разбрал, и че също като мен иска да избегне разговора.
Едва през най-последната сутрин, докато яздим по пътеката за теглене на кораби до реката към Шийн, казвам:
— Скоро ще пристигнем. Това ще бъде новият ти дом.
Той вдига поглед към мен:
— Новият ни дом?
— Не — казвам кратко. — Аз ще отседна наблизо, съвсем малко по-надолу, от другата страна на реката.
Той не казва нищо, и си мисля, че може би не е разбрал.
— Често съм живяла отделно от теб — напомням му. — Когато трябваше да отида в Лъдлоу и те оставих в Стортън.
Той обръща към мен лицето си с широко отворени очи. Не казва: „Но тогава бях с братята и сестра си и с всички хора, които съм познавал цял живот, с бавачката ми в детската стая, с възпитателя ми, който учеше братята ми и мен.“ Просто ме гледа, без да разбира.
— Нима ще ме оставиш сам? — пита накрая. — На чуждо място? Майко? Нима просто ще ме оставиш?
Поклащам глава. Не вярвам, че ще успея да проговоря.
— Ще те посещавам — прошепвам. — Обещавам.
Високите кули на манастирския клон се показват, портата се отваря, и игуменът лично излиза да ме посрещне, хваща Реджиналд за ръката и му помага да слезе от седлото.