Спасяването на света и други екстремни спортове
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1230-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Спасяването на света и други екстремни спортове». Краткое содержание книги:
По оформеното й като сърце лице се изписа негодувание.
— Нямам нужда от подкрепата ти, Макс!
В гласа й се беше прокраднала нова стоманена нотка. Не беше видяла това от мен. Какво ли още беше научила?
— Предстоящото ще се случи, независимо дали го подкрепяш, или не. Така или иначе, скоро ще те оттеглят. — Тя отхапа ядно от курабийката.
— Може би. Но ако това стане, ще се върна като дух и ще те тормозя всеки ден до края на мъчителния ти мизерен живот на предателка.
Тя опули очи и дори отстъпи назад.
— Хайде, престанете и двете — каза Джеб, както правеше навремето, когато двама от нас се спречкаха.
— Все едно — казах с любимия си отегчен тон.
Заобиколих ги, като внимавах да не ги докосвам, сякаш бяха отрова, и продължих надолу по коридора. Сърцето ми биеше бясно и с недоволство усетих, че бузите ми почервеняват.
Ари ме застигна. Продължихме мълчаливо известно време, докато накрая той не проговори, сякаш за да ми предложи утешителната награда:
— Събират армия.
Много ясно — помислих си потиснато.
— Откъде знаеш?
— Видях ги. Имат цял хангар, пълен с роболети, които висят и се зареждат. Хиляди са, а и не престават да ги произвеждат. В лабораторията отглеждат заличителски кожи.
— Защо ми казваш всичко това? — попитах.
Той повдигна вежди объркано, после вдигна рамене.
— Не знам. Доколкото помня, ти си човек, винаги готов за бой. И макар че ми е ясно, че вече няма измъкване и за теб, все пак ми се ще да знаеш с какво си имаш работа.
— Това някаква клопка ли е? — попитах направо. — Капан? Имам предвид в по-голяма степен, отколкото вече е очевидно?
Той поклати глава.
— Не. Просто… Знам, че никога няма да се измъкна от тук. Моето време изтече. Може би част от мен се надява все още да има шанс за теб.
По някакъв тъжен, нелеп начин това звучеше смислено.
— О, аз ще се измъкна, обещавам ти.
И може би — само може би — щях да го взема с нас.
50
Под голямото заглавие „Мъченията на децата птици, част втора“ ще видите снимка на един от Белите престилки, който ни връчва затворен кашон същата вечер.
Отворихме го предпазливо — очаквахме да избухне в лицата ни.
Вътре открихме тънък пакет. Беше дигитална рамка за снимки с размерите на книга, но не по-дебела от молив. Естествено, Гази на мига натисна червеното копче отстрани.
Рамката оживя и на екрана изплува същата онази снимка, която бяхме намерили със Зъба — първо в изоставената къща във Вашингтон, след това в дома на доктор Мартинес. При мисълта за нея гърлото ми пресъхна и се зачудих дали беше истинска. Надявах се, че доктор Мартинес беше добре. И ми се искаше да разбера каква беше ролята й във всичко това.
На снимката малкият Газопровод с издайнически зализания перчем беше в ръцете на жена с уморен и отпаднал вид. Гази беше пухкав и доволен — надали беше на повече от няколко месеца.
След това снимката се раздвижи… не като филм, а просто самата снимка се движеше. Образът се приближи и се завъртя, сякаш бяхме заобиколили жената, за да огледаме Гази. После всичко отново се отдалечи и се завъртя. Пред очите ни се появи грозна стая с напукани стени и мръсни прозорци. Дали беше изоставената къща, която посетихме във Вашингтон? Преди да се превърне в изтърбушено свърталище на престъпници?
Изображението се задържа върху дървена маса, а после — върху парче хартия отгоре. Образът отново се приближи и се фокусира, така че можехме да прочетем какво пишеше на хартията.
Беше чек. Името на получателя беше заличено. Чекът беше от „Айтекс“, на стойност 10 000 долара.
Гази се прокашля тихо. Усетих, че се опитваше да овладее чувствата си.
Майка му го беше продала за 10 000 долара на Белите престилки в Училището.
51
Не ми беше ясно защо на снимката се виждаше само миналото на Гази, нито пък защо останалите не получихме рамки. Белите престилки определено обичаха да се правят на загадъчни!
Проверихме се един друг за срок на годност, но такъв липсваше при всички ни. Засега. Макар че, честно казано, когато се сблъскваш със смъртта толкова често, колкото го правехме ние, усещането се изтърква. Стаята ни беше без прозорци, така че не можехме да се ориентираме за хода на времето. Борехме се със скуката, като замисляхме планове за бягство и различни действия, които можем да предприемем. Разиграх пред ятото най-различни сценарии, като посочвах предимствата на всеки един.
Както правят водачите.
— Представете си, че идват да ни отведат — започнах за стотен път.