По-неживи от всякога

— Може би заредих около двеста телефона днес. Ще издържат поне няколко седмици. Това ще е добре за гласуването. — Тя се прозя. Гостфейс Кила се изправи на задни крачета и зачегърта по стъклото с розовите си лапички. Ще ми се да ти помогна, опитваше се да й каже той.

— Акумулаторът на Лен Уолш също бе паднал. Аз му дадох ток и той запали. Само това струва поне двайсет гласа.

На вратата се чу тихо почукване.

— Влез — викна Франки.

Сребърна светлина проникна в стаята и се разтвори като хартиено ветрило.

— Стори ми се, че чух гласове. Защо още не си заспала? — попита майка й. Тя седна на ръба на масата и погали дъщеря си по главата. Франки вдъхна розовия аромат от нощния крем на Вивека.

— Разказвах на глитератите за конкурса — и с последните остатъци от енергия се обърна по гръб.

— Е, как върви?

Франки се прозя.

— Капнала съм.

— И защо е толкова важно да ви изберат за Двойката на Т’о? — попита майка й.

— Ще участваме в реклами и такива неща — отвърна тя. — Съвсем като истински модели.

— Е, и…? — каза майка й, като че ли това не беше достатъчно.

— Какво „Е, и“?

— И кое му е толкова хубавото на това? — виолетовите очи на Вивека я гледаха широко отворени и очакващи — готови да приемат всеки отговор на Франки, без да я съдят.

— Всеки иска да стане модел — опита Франки. Но думите й прозвучаха кухо.

— Защо? — попита майка й, опитвайки се да разбере.

— Защото.

Вивека чакаше.

— Защото да си модел, означава, че си красива и… — Тя млъкна. Това ли беше причината? Не, едва ли. Тя потърси по-надълбоко. — Аз и Брет ще представим училището.

— Значи по-скоро причината е политическа?

— Да — каза Франки. Това звучеше на място.

Вивека се замисли за миг.

— Мислех, че си приключила с политиката и сега просто се забавляваш.

— Да, така беше — призна Франки и дръпна завивките още по-нагоре. — Дори не подозирах колко много работа ме чака.

Глитератите вече спяха сгушени на кълбо и дишаха дълбоко. Блясъкът по гръбчетата им блещукаше на светлината от коридора.

— Неведнъж си се борила за различни каузи. Добре знаеш колко работа се иска.

— Да. — Франки се обърна настрани. — Но тогава работата не ми тежеше.

— Щом вярваш в нещо, работата никога не ти тежи — каза майка й и я целуна по челото. Беше казала, каквото имаше да казва. Точка.

Франки искаше да й обясни, че вярва в това, което прави. Но най-трудната част беше да спечели. Едва след това щеше да дойде и забавлението. Да бъде избрана за Двойката на „Т’о Дали“ означаваше фотосесии с Брет. Дизайнерски дрехи и обувки. Безпределна слава… Но как да обясниш всичко това на професор по химия? Затова само целуна майка си и се сви на кравайче.