Чаровник по рождение

Ейприл успя да се овладее и да надмогне спомените.

– Тук сме само аз и жабите. Ти как си?

– Напоследък не дочувам и не мога да го вдигам. Иначе… Тя повярва само на първото.

– Зарежи пиячката, цигарите и младите момичета. Сам ще се изненадаш колко по-добре ще се почувстваш. – Не беше нужно да споменава наркотиците. Джак ги бе оставил много преди нея.

Поръбената със сребърен кант кожена гривна се плъзна по китката му, докато пристъпваше бавно към нея.

– Няма никакви млади момичета, Ейприл. Нито цигари. От две години не съм пушил. Преживях адски мъки. Колкото до пиячката… – Джак сви рамене.

– Предполагам, че на един застаряващ рокаджия се полага поне един порок.

– Имам не само един. А при теб как е?

– Преди няколко месеца ме глобиха за превишена скорост, докато бързах за църковната сбирка, където изучаваме Библията, но това е всичко.

– Глупости. Променила си се, но не чак толкова.

Той невинаги умееше да я разгадава толкова лесно, но сега бе остарял и навярно помъдрял. Отметна косата от лицето си.

– Пороците повече не ме интересуват. Работата изпълва цялото ми време. Трябва да си изкарвам хляба.

– Изглеждаш страхотно, Ейприл. Наистина.

По-добре от него. През последните десет години тя доста се бе потрудила да заличи вредите, които сама си бе причинила. Изкарваше отровите от тялото си с безброй чаши зелен чай и часове по йога. Разбира се, и с малко помощ от пластичната хирургия.

Той подръпна сребърната си обица.

– Помниш ли как се смеехме само при мисълта, че един рокаджия може да прехвърли четирийсетте? Смеехме се на самата идея, че някой някога може да доживее до четирийсет.

Той пъхна ръка в джоба си.

– Американската асоциация на пенсионерите ми предложи да позирам за корицата на шибаното им списание.

– Проклети да са черните им сърца!

Кривата му усмивка не се бе променила, но Ейприл не възнамеряваше да се впуска в разходка с него по пътеката на спомените.

– Видя ли Райли?

– Преди няколко минути.

– Тя е мило хлапе. Двете с Блу направо се влюбихме в нея.

– Блу?

– Годеницата на Дийн. Джак извади ръката от джоба си.

– Райли е дошла тук, за да се види с него, нали? Ейприл кимна.

– Дийн се опита да стои настрани, но тя е много настоятелна.

– Аз не съм казал на Марли за него. Миналата година тя имаше кратка връзка с бившия ми мениджър и измъкнала информацията от него. Преди да получа съобщението ти, изобщо не знаех, че Райли е разбрала за Дийн.

– В момента й е много тежко.

– Зная. Но трябваше да се погрижа за доста неща. Смятах, че сестрата на Марли ще я наглежда. – Погледна към малката къща. – Райли каза, че е оставила якето си при теб.

– Не. Когато дойде тук, не носеше яке.

– Значи, е печелила време. – Той пъхна ръка в джоба си, сякаш търсеше цигарената кутия. – Бих пийнал една бира.

– Боя се, че нямаш късмет. Отдавна съм пълна въздържателка.

– Шегуваш се.

– Изгубих желанието си да умра.

– Предполагам, че това не е толкова лошо. – Той имаше навика да гледа хората, като че ли наистина имаха значение за него, и сега насочи цялата сила на чара си към нея. – Чух, че добре се справяш.

– Не се оплаквам. – Тя бе изградила кариерата си с много труд и упорство. Нямаше на кого да разчита, освен на себе си, и се гордееше с постигнатото. – А какво ще кажеш за Лудия Джак? Сега, след като спечели всички рок войни, какво правиш, за да поддържаш тонус?

– Рок войните не може да бъдат спечелени. Знаеш го. Винаги има друг албум, друг хит на върха на класацията. Ако това не се случи – неизбежният кавър, така че винаги трябва да си във форма. – Той се приближи до брега на езерото, взе един камък и го метна във водата. Чу се тих плисък. – Преди да тръгна, бих искал да видя Дийн.

– За да си припомните добрите стари времена? Нямаш шанс. Той те мрази почти толкова, колкото и мен.

– Тогава ти какво правиш тук?

– Дълга история. – Още едно нещо, което не възнамеряваше да обсъжда с него. Той отново се извърна към нея.

– Какво голямо щастливо семейство сме, нали?

Преди Ейприл да отвърне, един ярък лъч ги освети и Блу изскочи от пътеката.

– Райли е избягала!

За да не онемее отново, Блу се престори, че Джак не е тук, и се съсредоточи само върху Ейприл.

– Претърсих къщата, фургона, обора с мишките. – Сви рамене. – Не може да е отишла много далеч.

– Откога я няма? – попита Ейприл.

– От около половин час. Каза, че преди да си тръгне, иска да довърши рисунката си. Излязох, за да изгоря боклука, както ми показа, но като се върнах, нея я нямаше. Раздадох фенерчета на хората, които дойдоха с… – Но как да продължи? Господин Пейтриът звучеше превзето. С Джак? Прекалено фамилиарно с бащата на Райли, и сега те я търсят наоколо.

– Как е могла да го направи? – не проумяваше Джак. – Тя винаги е била толкова кротка. Никога не е създавала проблеми.

– Изплашена е – обясни му Ейприл. – Вземи моята кола и провери по пътя. Може да я настигнеш.

Джак се съгласи. След като потегли, Блу и Ейприл претърсиха малката къща, сетне се отправиха към голямата къща, където завариха мъжете от свитата на Джак да се щурат безцелно наоколо, а жената седеше на задните стъпала, пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.