Чаровник по рождение

– Също като теб.

– Благодаря. И като теб.

Райли пъхна едно пържено картофче в устата си.

– Аз бих предпочела да съм хубава.

Тя бе съблякла тениската „Фокси" и бе сменила бледолилавите панталони от рипсено кадифе с твърде тесни джинсови шорти, които стискаха корема й. Двете се бяха настанили в едно сепаре, с напукани пластмасови прегради, от което се разкриваше отлична гледка към зле подбрана колекция от пейзажи от Запада, окачени върху стените, боядисани в отвратително пастелно синьо, допълващо се от прашни статуетки на балерини в остъклени кутии. Два светлокафяви вентилатора на тавана, имитация на дърво, разнасяха миризмата на пържена храна.

Вратата се отвори и равномерното жужене на обедните разговори стихна, когато в помещението влезе, накуцвайки, една страховита на вид старица. Достопочтената госпожа се подпираше на бастун. Беше доста пълна, наплескана с пудра и накипрена в крещящо розови панталони и туника в същата тоналност. В дълбокото триъгълно деколте проблясваха безброй златни верижки, а камъните на обеците, висящи от ушите й, приличаха на истински диаманти. Навярно някога е била красива, но явно не си позволяваше да остарее с достойнство. Бухналата й, щедро напръскана с лак платиненоруса коса, представляваща уникална смесица от букли и къдри, поклащащи се величествено, приличаше на перука. Изрисуваните със светлокафяв молив вежди контрастираха с натежалите от туш мигли и клепачите с бронзови сини сенки. Малка бенка, която някога навярно е изглеждала съблазнително, висеше в ъгълчето на яркорозовите й устни. Високите жълто-кафяви ортопедични боти, обхващащи подутите глезени, бяха единственото отстъпление пред възрастта.

Явно нито един от обедната клиентела не се зарадва на появата й, но Блу я зяпаше с неприкрит интерес. Жената огледа претъпкания ресторант, плъзна презрителен поглед по обичайните посетители и го спря върху Блу и Райли. Секундите се нижеха, докато тя открито ги изучаваше. Накрая старицата се отправи, накуцвайки, към тях. Розовата й туника обгръщаше плътно огромния величествен бюст, повдигнат от скъп сутиен.

– Кои сте вие? – попита тя безцеремонно, когато стигна до масата им.

– Аз съм Блу Бейли. А това е приятелката ми Райли.

– Какво правите тук? – В гласа й се долавяше лек бруклински акцент.

– Наслаждаваме се на скромен обяд. Ами вие?

– В случай че не сте забелязали, имам болно бедро. Няма ли да ме поканите да седна? Царственият й маниер забавляваше Блу.

– Разбира се – рече тя вежливо.

Съдейки по паническото изражение на Райли, Блу предположи, че момичето не желае тази страховита особа в близост до себе си, затова се премести по-навътре, за да освободи място на пейката откъм своята страна. Но жената побутна Райли с пръсти.

– Отмести се.

Остави голямата си сламена чанта върху масата и бавно се отпусна на пейката. Райли се сви и се притисна към раницата, като се плъзна колкото е възможно по-далеч от жената.

Мигом се появи сервитьорка със сребърни прибори и чаша със студен чай.

– Обичайната ви поръчка пристига ей сега. Старицата не й обърна внимание и се обърна към Блу.

– Когато попитах какво правите тук, имах предвид града.

– На гости сме – отвърна младата жена.

– И откъде сте?

– Ами за мен може да се каже, че съм жител на света. Райли е от Нашвил. – Тя наклони глава. – Ние ви се представихме, но вие все още не сте ни удостоили с подобна чест.

– Всички знаят коя съм – отвърна особата раздразнено.

– Ние не сме сред тях – заяви Блу, при все че вече я глождеше силно подозрение относно самоличността на неканената им сътрапезничка.

– Аз съм Нита Гарисън, естествено. Този град е моя собственост.

– Това е невероятно! Тъкмо исках да попитам някого за това.

Сервитьорката се появи с чиния с извара и разрязана на четири круша от компот върху накъсани листа от салата айсберг.

– Заповядайте, госпожо Гарисън. – Медно сладникавият й глас противоречеше на неприязънта в погледа. – Ще желаете ли още нещо?

– Тяло на двайсетгодишно момиче – сряза я възрастната владетелка на града.

– Да, госпожо – кимна сервитьорката и побърза да се отдалечи.

Госпожа Гарисън огледа внимателно вилицата си, сетне я забучи в едно парче круша с такава погнусена физиономия, сякаш очакваше да намери червей, спотайващ се отдолу.

– Как е възможно някой да притежава град? – попита Блу.

– Наследих го от съпруга ми. Изглеждаш доста странно.

– Ще го приема като комплимент.

– Танцуваш ли?

– Винаги когато имам възможност.

– Някога бях прекрасна танцьорка. През петдесетте учих в студиото на Артър Мъри в Манхатън. Веднъж се срещнах със самия Мъри. Той водеше телевизионно шоу, но ти, разбира се, няма как да помниш – заключи надменно с такъв вид, сякаш подобно невежество се дължеше повече на глупостта на Блу, отколкото на възрастта й.

– Не, госпожо – отвърна Блу миролюбиво. – И така… целия ли град сте наследили от съпруга ви?

– Най-главните части – кимна тя и бучна вилицата в изварата. – Ти си на гости на онзи глупав футболист, нали? Който купи фермата на Калауей.

– Той не е глупав! – възкликна Райли. – Той е най-добрият куотърбек в цяла Америка!

– Не говорех на теб – скастри я госпожа Гарисън. – Много си невъзпитана.

Райли тутакси наведе засрамено глава, но властното поведение на госпожа Гарисън вече не се струваше забавно на Блу.