Чаровник по рождение

11.

Два Сува с тъмни прозорци спряха пред входа на голямата къща. Задната врата на предния Сув се отвори и от нея слезе мъж, целият в черно.

Разрошената му тъмна коса беше прошарена със сиви кичури, загорялото лице бе осеяно с малки бръчици – неизбежната цена за многобройните дълги нощи, докато препускаше по пътя на славата. Докато се отдалечаваше от колата, ръцете му висяха свободно от двете страни на тялото като на наемен убиец, готови да извадят – не шестзаряден револвер – а блестящата китара „Фендер Къстъм Телекастър", с която бе покорил света. Слава богу, че Блу седеше, иначе коленете й щяха да се подкосят. Но гърлото й мигом се стегна така жестоко, че не можеше да пропусне и глътчица въздух в белите дробове. Джак Пейтриът.

Зад него започнаха да се отварят вратите на Сувовете и навън се изсипаха мъже с тъмни очила. Последна излезе дългокоса жена с дизайнерска чанта и бутилка вода. Всички останаха до колите, само токовете на Джак затрополиха по алеята, настлана с червени тухли. Блу тутакси се превърна в една от безбройните ревящи фенки, впили изранени пръсти в отцепващата желязна верига, опитващи се да пробият полицейския кордон, търчащи като пощурели след лимузината или застанали като верни стражи пред някой петзвезден хотел, отправяйки горещи молби към Всевишния да успеят да зърнат своя идол. Само че, вместо да крещи в захлас, тя окончателно онемя.

Той се спря на по-малко от два метра. В ушите му проблясваха малки сребърни обици във формата на череп. Под маншета на черната риза, разкопчана около врата, Блу зърна широка кожена гривна, със сребърен кант по краищата. Той кимна.

– Търся Райли.

О, боже! Джак Пейтриът стоеше пред нея. Джак Пейтриът й говореше! Плетейки крака, младата жена едва съумя да се изправи. Опита се да поеме въздух, от гърлото й излязоха няколко хрипа, задави се и започна да кашля. Той чакаше търпеливо. На залязващите лъчи сребърните черепи добиха ръждив оттенък. Очите й се насълзиха. Блу притисна пръсти към гърлото си, опитвайки се да си поеме дъх.

Рок легендите се отнасяха с разбиране към вълненията на прекалено емоционалните жени и погледът на Джак се насочи към къщата, докато чакаше. Тя сви ръка в юмрук и се удари в гърдите. Божеството отново заговори с познатия дрезгав баритон, в който все още звучеше отглас от родната Северна Дакота.

– Бихте ли повикали Райли?

Докато Блу отчаяно се опитваше да се съвземе, входната врата се отвори и Райли излезе.

– Здравей – промърмори тя.

– Какво означава всичко това? – Само устните му се движеха. Райли се взираше в мълчаливата свита, скупчена до единия Сув.

– Не зная.

Той подръпна ухото си и сребърният череп изчезна между пръстите му.

– Имаш ли представа колко се разтревожихме? Момичето вдигна леко глава.

– Кои?

– Всички. Аз.

Тя се зае да изучава внимателно върховете на маратонките си. Съдейки по изражението й, явно не вярваше на баща си.

– Кой друг е тук? – попита той, оглеждайки къщата.

– Няма никого. Дийн замина с колата, а Ейприл се прибра в малката къща.

– Ейприл… – Джак произнесе името, сякаш възкресяваше не особено приятен спомен. – Събери си нещата. Веднага тръгваме.

– Аз не искам да тръгна.

– Много жалко – отвърна безстрастно той.

– Оставих си якето в малката къща.

– Тогава иди да го вземеш.

– Не мога. Много е тъмно. Страх ме е.

Той се поколеба, сетне потърка брадичката си.

– Къде е тази къща?

Райли му разказа за пътеката през гората. Той се извърна към Блу.

– Може ли да отида дотам с колата?

Да, определено. Обърнете колата и подкарайте към магистралата, но преди да излезете на нея, ще видите вляво черен път. По-скоро е пътека и лесно можете да я пропуснете, затова дръжте очите си отворени на четири. Но от устата й не излезе нито звук и той отново погледна към Райли, която сви рамене.