Границата

Губеха все повече и повече, и все по-бързо с всеки изминал ден.

„Бялото имение“ - помисли си Оливия, докато приближаваха гимназията. Ето го

името на Итън - написано на износената от времето табела. Самата постройка беше в

руини. А на паркинга... какво беше това? Тези огромни... неща... проснати там и

покрити с лешояди като тъмни мърдащи кожи... Масивните им, страховити тела бяха

изпечени на въглен и бълваха черни течности като прегоряло автомобилно масло.

Тук-там се различаваха силуетите и на паднали по-дребни бойци, но поне те вече се

бяха стопили до остатъци от лъскаво черно вещество - като ивици гума. Оливия

знаеше какво представляват, беше виждала такива и преди. Останки на мъгляви

войници, изкипели и стопени до голо нищо. Но тези същества... тези чудовища...

имаше нужда да се съсредоточи върху нещо друго, и то бързо.

- Дейв? - каза с отслабнал глас, - какво е станало с колите? Тук преди имаше

коли, нали така?

- Не питай - рече той, понеже Хана Граймс му беше разказала какво е видяла

през бинокъла, и той я помоли - тя беше корава дърта кокошка, ама от най-коравите!

- да си затваря устата в името на Христа. Така че засега Хана не бе повдигнала темата,

макар вероятно и това да беше само въпрос на време. Превръщането на купчини

метали в извънземна плът беше нов номер - разнесеше ли се вестта из „Пантър

Ридж“, лудницата им беше в кърпа вързана.

Конете процвилваха, трепереха и не искаха да стъпят на паркинга.

- Хайде, хайде - подкани Дейв жребеца си, но животното въртеше бясно очи и

хриптеше като свличаща се лавина, все едно искаше да каже: „Ти може и да си

кръгъл идиот, но аз не съм. Дотука, каубой!“..

- Какви са тези? - Оливия най-накрая се насили да се вгледа и чудовищата,

въпреки че конят й взе да отстъпва, сякаш се боеше да стъпи в катранена яма. - Дейв?

- Каквото и да са, мъртви са - той слезе от седлото и се огледа къде да върже

жребеца. Последния път, когато беше тук - преди няколко месеца - използва

предната броня на един пикап. Същия, който наскоро се беше вдигнал на разходка и

сигурно лежеше малко по-нататък, сервиран на лешоядите.

Дейв забеляза в асфалта отпечатъци, вероятно предизвикани от тежестта на

невъзможните чудовища. Плът от метал. Живот от неодушевени предмети. Хубав

номер, ако си способен на него. Спомни си цитат, който май му беше попаднал в

книга по времето, когато самият той беше ходил в гимназията - беше му залепнало в

съзнанието, понеже му се стори, че звучи яко. Как точно беше? Нещо като... „Всяка

свръхразвита технология прилича на магия“. Това ли беше? Не, но по смисъл се

8

доближаваше . Е, ето ти тук свръхразвита технология в пълния й магически блясък.

„Дявол да го вземе“ - помисли си. Оръжията на пришълците ставаха все по-

странни и по-смъртоносни. Оръжейна надпревара, както го нарече Итън.