Границата

топчета.

„Бялото имение“ - помисли си, докато крачеше нагоре по хълма. Луда работа.

Нямаше никакъв смисъл. То вече нищо нямаше смисъл. Каза си: „Бялото имение,

цуни ме отзад!“.

Но си мислеше също и колко решително звучеше гласът на момчето, когато

заявяваше: „Смятам, че трябва да ида там“.

И което беше по-притеснително... Вярвам, че нещо ми подсказва да ида там.

Дейв погледна през рамо и видя, че Итън го следва - слабичък силует, почти

напълно замъглен от дъжда. Понечи да спре и да изчака момчето, но вместо това

продължи напред. Не знаеше дали Итън е луд, или...

... нещо друго?

Никой не може да сътвори земетресение, мислеше си Дейв, докато вървеше през

пороя. И тази чудесия с плувния басейн и Бялото имение, а сега и мъртвото хлапе в

останките на взривения мол, облечено с тъмночервената риза с един ръкав, която

беше носило и вчера.

И в същото време... момчето, което казва: „Вярвам, че нещо ми казва да ида там“.

Да иде къде? И защо? И как изобщо човек да открие какво е това проклето място

и къде се намира?

Нямаше да е зле, каза си Дейв, оня тъй наречен глас, който говорел на Итън, да

вземе да му сподели всички подробности, не само оттук-оттам.

Дейв Маккейн може и да беше корав, твърд и закален от натрупаната горчилка

покрай онова, в което се бяха превърнали този свят и животът му - животът на

всички им - но все пак му идваше твърде много.

Олюля се насред крачка. Коленете му се подгънаха. Имаше чувството, че

твърдият дъжд го бие по гърба и го сваля на земята. Имаше налудничавото усещане,

че се разпада по шевовете, самият той се превръща в сивак насред отровената земя и

щом веднъж в тази промяна прекрачи определена граница, никога не би могъл да се

върне към предишното си „аз“.

Внезапно се озова на колене насред пътя и притисна с длани устата си, за да

заглуши напиращата молба за милост - ако не за себе си си, то за всички тях, всички,

които страдаха и бяха загубили семействата си, и стояха тук като затворници в

очакване на смъртта В очите му пареха сълзи, но дъждът бързо ги отми. Помисли си,

че ако се остави да заплаче, това ще го прекатури през ръба и цялата му престорена

6

сила ще отлети и ще стане жертва на спасение .

Така че просто остана коленичил насред пороя, вкопчен в последните останки на

вярата си.

- Да ти помогна с нещо?

Биячът вдигна глава. До него се извисяваше Итън, който му подаде ръка.

Дейв искаше да повярва в нещо. В каквото и да е, стига да го преведе до

утрешния ден. Зачуди се дали е грешно да вярва - поне в този момент - че Итън Гейнс

наистина може да предизвиква земетресения, че беше усетил движението на извора

под бетона на басейна и каменната почва, че е бил мъртъв и върнат към живота от

неизвестна сила и че наистина го упътват към място, наречено „Бялото имение“?