Границата
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Границата». Краткое содержание книги:
знаеха, че не бива да се пипа. Във въздуха се носеше неприятно сладникава миризма
- отвратителна миризма на разложението. Част от тавана беше паднал и от него
висяха жици и тръби. Книгите на пода бяха слепени от влагата и мухъла.
Двамата мълчаливо оглеждаха помещението.
- Пфу - заяви накрая Дейв. Намръщи се и му се прииска да имаше подръка
цигара. - Предполагам, че никое от копелетата не обича да чете, а?
Това вече разби защитата на Оливия. Тя се разсмя, чисто и от сърце, и на Дейв
смехът й му се понрави. Усмихна се сковано и за кратко и сви рамене. Тук
осветлението не го биваше. Не му харесваше идеята да клекне на колене в тази
гадост и странния мухъл и да рови за пътни карти. Библиотеката изглеждаше така,
сякаш някой я е преровил от край до край и няколко пъти я е разтръскал. Каза си, че
му трябва лопата, за да разкопае всичко по пода... или поне гумени ръкавици. Наруга
се, че не се е сетил да вземе. Но така и така бяха тук, откъде да започне?
Хубав въпрос.
Започна с опит да премести с крак няколко книги и дори успя да мръдне горния
пласт, но отдолу страниците се бяха подули и бяха залепнали за пода. Някои от
книгите бяха споени в плътна каша и нямаше начин да се отгатне какво са
представлявали. Дейв не видя нито една, която да съдържа карти или пътни атласи, и
се запита дали изобщо ще ги познае, ако ги види в тази мокра купчина.
- Това ще свърши ли работа? - Оливия стъпи върху оръфан глобус, търкулнат на
пода.
- Съмнявам се. Надали... - Дейв и сам долови колебливата нотка в гласа си. -Дори
ако намерим карти, нямам представа какво точно търсим. Христе... въобще не си го
представях така... - той срита встрани няколко разложени книги. - Голям съм глупак,
така излиза.
- Не си глупак - възрази Оливия. - Просто си обнадежден.
- Да. Само че в последно време и това може да се брои за глупост.
Оливия започна да мести с върха на ботуша си парчета и мокри корици от книги.
„Дотук с величието на идеите и интелекта на хората“ - помисли си. Разкри
10
подвързано в синьо томче за братята Харди и това почти я пречупи отново. „Трябва
да си силна“ - каза си. Лесен за даване съвет, но труден за изпълнение. Тя отбеляза:
- Познавам те от доста време и знам, че си човек, който не вярва в... да го наречем
чудеса. Но заради хлапето си си променил мнението, така ли? Дейв, ако това място
изобщо съществува, може да е навсякъде. А и защо? Какво му подсказва да отиде
там?
Дейв продължи да рови из влажната каша. Нямаше друго оправдание, освен да
промърмори:
- Той е странно хлапе.
- Да. И аз го знам. Но понякога... нали знаеш... сънищата са си просто сънища.
Имала съм една камара кошмари. Ти също, убедена съм.
- Да - отвърна Дейв. Погледна към Оливия, озарена от мрачната жълта светлина.
- Знам, че е лудост. Знам, че е лудост и идването ни тук, и това търсене също. Но
пък... и ти знаеш, че Итън е прав. Джей Ди също го знае. Не можем да се крепим още
дълго. Ще се наложи да се преместим, да намерим някакво друго място, ако искаме
да останем живи.
- И смяташ, че Бялото имение е място, което ни трябва?
- Един Господ знае, но „Пантър Ридж“ е свършен... - Дейв свали мръсната си
бейзболна шапка, избърса капчиците пот от челото си и след това отново си сложи
кепето. - Итън е различен, Оливия. Не знам дали е за добро, или за зло. Но досега ни
помогна... Вярвам в това. Наречи ме луд или глупав, или каквото щеш, но ето ме
тук... Само това мога да ти кажа.
Оливия нямаше какво да възрази на думите му. Видя в отсрещния край на
помещението картотечния шкаф на библиотекаря и плота за записване на книгите.
Имаше паднал рафт с дивидита и докато крачеше натам, под краката й пукаше. Сред
целия хаос на плота бе останала да стърчи малка метална статуетка на футболен
играч, стиснал американско знаменце в единия си юмрук и гушнал под другата
мишница ръгби топка, все едно държи любимо дете.
При следващата крачка отдолу се разнесе плътно, мазно изпльокване на
разпадащи се гнили дъски и подът под Оливия внезапно поддаде. Десният й крак
пропадна през дупката и тя изпищя. Представи си как полита надолу чак до мазето и
за малко да захвърли пушката, за да се вкопчи в книгите около себе си, но след това
падането спря - в мрака долу висеше само единият й крак.
Дейв на мига притича към Оливия и й помогна да се изправи. Посъветва я: