Границата

- Нямам представа. Но онова, което е сторил досега, ни е било от полза. Не знам

какво представлява или защо е тук, но бих казал че ако може да ни помогне... тогава

и аз ще съм насреща да му помогна с онова, което иска. Ако това означава, доколкото

ми е по силите, да следвам указания, които е чул насън... ами добре, готов съм. Ти

също би трябвало да си. Всички трябва да бъдем. Иначе просто ще легнем пълнеж за

гробището, а аз не искам повече да чакам това да ме сполети.

- Хммм - Оливия се позамисли, преди да заговори отново. Дъждът плискаше по

покрива от дясната им страна. Светкавици проблясваха през угрижения мрак. -

Предполагам... че може би ме е страх да повярвам. Това би означавало да се надявам

отново, нали? Май ми се струва по-безопасно да се затворя в стаята със снимката на

мъртвия си съпруг и да си мисля... че вече не остава много и ще се съберем отново.

- Не се предавай - помоли я Дейв.

- Да се доверя на момче, което няма спомени? Да повярвам в едно име от съня

му? На това му се вика надеждата ти да се крепи на косъм, чини ми се.

- Така си е. Но все пак се крепи.

Оливия кимна и се усмихна слабо. Зад усмивката й се криеше много болка и

Дейв се принуди да сведе глава и да отклони очи.

- Ще дойда с теб утре - каза му тя.

- Няма нужда да го правиш. Няма нужда и двамата да излизаме оттук.

- Може би аз също искам да се крепя още малко. Освен това конете са мои.

Табунът идваше от ранчото, което бяха притежавали с Винсент. Да гледа как ги

изколват и изяждат един подир друг, беше първоначално съсипващо, а сега - въпрос